През 2023 година се честваха и предстои да се отбележат много годишнини – на събития, от рождението на личности – историята е богата на моменти, стига да има кой да помни, разказва и разкрива. Поднасяха се венци, откриваха се паметници, общо взето „Паметта е жива!“. 4 октомври е дата, на която отдаваме почит на един от всичките дал всичко най-ценно на милата родина, а именно Стефан Панаретов – общественик, дипломат, възрожденски просветител, дарител.

Стефан Панаретов е роден на 4 окт. 1853 г. в Сливен. На 7-годишна възраст отива при баща си архимандрит Панарет в Цариград, там учи до 1867 г. в училището при българската църква във Фенер, където учители са били Ив. Найденов, дякон Григорий и др. През 1867 г. постъпва като ученик в Роберт колеж. Веднага след завършването си е назначен за учител, след което става главен учител по български език до 1914 г., когато заема длъжността български пълномощен министър в Америка. През своето 43-годишно учителстване в Робърт колеж участва във възпитанието и образованието на редица млади българи, подготвяни да упражняват отговорни административни длъжности в духа на висока нравственост и изящество. През цялото време работи върху съставянето на англо-български и българо-английски речник. Негови книги, студии и статии са: Българска граматика, 1881 г.; Иван Хус, славянски реформатор, 1880 г.; Пътни бележки. Описание на гр. Меран, който той оприличава на Сливен, 1883 г.; Описание на жилищата в Ню Йорк и др.

По време на престоя му в Цариград се запознава с Лидия, учителка в американската девическа колегия, неговата бъдеща съпруга. Двамата имат един син – Кирил – интелигентна и родолюбива личност, завършил в Париж. В началото на Първата световна война, когато България се намесва в нея се завръща в Родината, за да участва в бойните действия. За съжаление в сражение на Дрянова глава пада убит, пронизан от вражески куршум. Тялото му завинаги остава в Сърбия, незнайно къде погребан.

Въпреки тежката загуба Стефан Панаретов не се отказва от идеята за благото на българския народ и продължава да работи активно за постигане на целта. Съдействал е за запознаване на европейската общност и политическите кръгове с турските зверства в България през 1876 г. и публикува аргументирани статии в „Таймс“ под псевдоним. Всички документи и сведения, които българската екзархия в Цариград е получавала от България са минавали през неговите ръце. Той и Ив. П. Славейков са ги превеждали на английски, а д-р Уошбърн и д-р Лонг са ги предавали на кореспондента на „Дейли Нюз“ г-н Пиърс, също така са ги пращали на свои познати и приятели в Лондон. Участва в делегацията за подписване на Ньойския договор през 1919 г. В писмо до Иван Гешов, Берн от 13 окт. 1919 г. пише: „… На 11 т. м. получих от г. хаджи Мишев в Хага едно английско копие от мирния договор представен на нашата делегация. Прочитането му ми направи много тъжно впечатление и очевидно е, че съюзниците са прокарали своите желания и искания без Америка да е могла да им попречи. Въпросите за Добруджа и Македония си остават неразрешени, или разрешени тъй както Букурещкият договор ги е разрешил. Териториалните отстъпки на Сърбия са неприемливи освен ако искаме да оставим сърбите да владеят над София, Видин, Кюстендил и пр. Но защо да ти разправям повече? Трябва да си видял договора и знаеш подробностите му. Ще предам нота на Лансинг по тези условия, но A quoi bon? Той е безсилен да направи нещо; председателят е болен, а главната му мисъл е как да осигури лигата на народите без да му мисли за своите начала и пр… Често пъти ми дохожда на ум изречението на шведския държавник, който е казал, че „този свят се управлява с твърде малко мъдрост“. Цялото настроение на тези хора се състои в това: България отиде с Германия, следователно, тя заслужава да бъде наказана като Германия. За правата на българската кауза те не искат да знаят каквото и да им казваш. Мъчна работа е да се бори с тяхното невежество основано на предразсъдък, а най-вече когато пресата не иска да те слуша…“ Върху лист хартия са опасенията му относно отношенията към Родината.

Неговата просветна натура не му дава покои и така до края на живота си изнася сказки пред научни и обществени организации, на които запознава американското общество с България и българския национален въпрос. Така например по време на вечер, посветена на Иван Вазов, организирана от комитета „Иван Вазов“ в Ню Йорк, той говори за българските писатели и литература преди освобождението. Описва последователно влиянието на различните писатели и поети, които са допринесли за модернизирането на книжнината ни и по-конкретно се спира върху Иван Вазов, който отначало и докрай е бил единственият български поет, който е черпил своето вдъхновение от народния живот на българина и от хубостите на България.

Стефан Панаретов е човек, изпълняващ съвестно работата си повече от десетилетие. А през 1921 г. е член на българската делегация в Обществото на народите. В писмо от 21 март 1926 г. до д-р Добри Минков пише: „… Както вече знаете, аз от миналия юни насам престанах от дипломатическата кариера и сега съм частно лице, просто Mr. или Prof. Panaretoff, поканен от George Washington University да чета лекции по Близкия изток, аз приех тази покана и държах лекции през първия семестър (от октомври до февруари), три пъти на неделята. Времето е наистина доста късо, но програмата на университета не позволява да се даде повече време на предмета. Ще почна лекциите си пак идущия октомври, тъй като сега съм свободен и от тази работа. Имах 21 слушатели възрастни мъже и жени, които останаха много благородни от лекциите и желаеха, ако да беше възможно, да продължавам и през втория семестър…“ Въпреки че вече не е на дипломатическа позиция, той е уважаван от мнозинството и продължава учителската си дейност.

Благополучието на българския народ е била цел на много будни личности, направили всичко по силите си за добруването на България – те не са забравени. Тяхното дело се помни и припомня. А документите са явното доказателство за постигнатите резултати. Архивите на България и другите страни пазят техните подвизи. С дигитализацията в световен мащаб на бял свят излизат сведения, които са богат извор за историята ни. Друга насока за живота им са спомените на техните съвременници, предадени през призмата на личното мнение. Един такъв спомен е на д-р Васил Радославов, който в мемоарите си „България и световната криза“ пише: „Българският пълномощен министър във Вашингтон беше добре посрещнат, както от официалните кръгове, така и от американското общество. Г-н Панаретов, дългогодишен преподавател в американския Роберт колеж в Цариград, както и госпожа Панаретова, по произход американка, бяха полезни за българското дело в Америка.“

В запазената кореспонденция между Стефан Панаретов и приятели, дипломати и общественици се откроява и щедрата му натура. Така например нарежда да се предадат 1350 лв. на д-р Добри Минков като дарение за напечатването на „Опит за история на град Сливен“, по-късно му изпраща с пощенски запис 40 златни лева като 20 лв. са за книгата на Симеон Табаков и 20 лв. да се предадат на настоятелството на трапезариите за бедни ученици, анонимно. Неговата благотворителност продължава и след смъртта му, която внезапно настъпва на 19 окт. 1931 г. във Вашингтон, САЩ. В извънреден брой на в. „Правда“, брой 679 е поместена статия за смъртта му, отразяваща дълбока привързаност, благодарност и симпатии: „… Верен на своето скъпо отечество, той винаги се стремеше всячески да му помогне. Неговия свят завет бе: чрез просвета към националното и духовно издигане на българския народ. Като професор по славянска филология заемащ катедра в Американски университет той популяризираше българския език. Със своя голям авторитет спечелваше симпатиите на мнозина видни общественици… Неотдавна покойния Панаретов е поискал чрез своя племенник, нашия съгражданин Кутю Янакиев, сведения за благотворителните заведения в родния му град Сливен, след което е направил следните завещания: на читалище „Зора“ 140 000 лева за учредяване стипендия „Стефан Панаретов“ при Сливенската мъжка гимназия и 140 000 лева за благотворително дружество „Майчина длъжност“ в Сливен…“ В завещанието му е посочено още, че оставя 1000 долара на детските ясли в София; завещава на БАН всичките си парични депозити в българските банки, акции, облигации и удостоверения, както и портрет от Никола Михайлов; 1000 долара за образуване на фонд за стипендия по българска филология при Софийски университет; 1000 долара от приходите, на които да се даде стипендия „Кирил Панаретов“ – годишно на ученик от мъжката гимназия „Цар Борис“ в София; 1000 долара за стипендия „Лидия Гойл Панаретов“ – за момиче от Софийска девическа гимназия „Гладстон“; 3000 долара за подпомагане на нуждаещите се учители и пращане ученици на летни лагери; на Български червен кръст 2000 долара и още много дарени пари за просветно и културно развитие.

Неговото дело не оставя забравено – в Заповед №2820 от 9 авг. 1934 на министъра на вътрешните работи и народното здраве съгласно указ №7 от 23 май 1934 г. се определят нови наименования на населени места в Царството, обнародвана в ДВ, бр. 109 от 14 авг. 1934 г., според която с. Карсънлии се преименува на Панаретовци, в чест на Стефан Панаретов. Със своите действия Стефан Панаретов остава във времето, както и всички дали мило и драго за каузата, която са защитавали.

Радина Йорданова,

Държавен архив – Сливен