Топло и уютно е в автобуса.
Отляво Верила планина е забулена в облаци. Отдясно Нови хан е настръхнал в скрежясалата февруарска утрин. В средата на Шоплука някогашното Байлово на Елин Пелин лениво се отърсва от дрямката и с гласа на Пелинко подкарва стадата по келемите и ливадите. Спускаме се към Лозенското поле. Ясно е. Витоша, побеляла, гордо наднича над забулената от смрадлив абтомобилен дим София. Комините на неразумното творение на властимеющите някога недоучили кадри, фактори над простата, изтормозена българска селска душа компресират смога над чудното, равно, плодородно и някога здравословно изобилно с плодове и зеленчуци поле на древна Сердика.
Църна маца, Враня, отляво казармата на някогашните червени барети, Искъра. Това Германско поле някога беше обрасло с храсталаци и бурени. Сега както му казва Сава Романов - Пазарджик-запад, започна да добива вид на жилищен квартал. Началникът на щаба ми в Авангардната Камбоджанска група живее в предпоследния блок на не знам си коя вече "Дружба". Шегаджията разправя, че големите като врабчета искърски комари се групират по няколко и отнасят суджука oт терасите в близкия крайречен храсталак.
Оттук до разклона на околовръстното за Банкя след Филиповци е непрекъснато застроеният паралел на нашата столица. Много нови бизнес сгради и непрекъсваемо строителство. Вляво големия блок на служещите в МВР, зад него Окръжна болница. Между тях обединеното детско заведение, в което ходеха сина и голямата ми дъщеря. Вдясно "София прес" и блоковете-общежития на Военна академия. Тук се родиха двете ми по-малки дъщери.
Мостът на Пети километър, хотел "Плиска" за когото рускините се шегуваха, че е кръстен на прекрасния коняк. Почти сме на спирката. Имам два дни работа в София. Дано успея да я свърша. Телефонът ми звъни: - Приятелю, знаеш ли, Вальо е починал. Погребението е утре. - едва изговаря Желяз.
В главата ми гръмват хиляди камбани и млъкват. Тишината убива непрестанния глъч и тътен на Цариградското.
София - непресекващата ритъма си бетонобъркачка - плаче, вика, смее се и ругае с шофьорския си жаргон всичко, що е по паважа и скърцащите трамваи.
Вальо, Вальо, приятелю странен, зевзек лиричен - прибра те Той рано, явно Му трябваш. С такива мисли в нощното тракийско поле се прибрах в Сливен. … Студеният сливенски февруарски вятър изцъкля ясното синьо небе.
Слънчевите протуберанси поддържат динамиката на природната перпетум мобиле и вечността на Вселената. Около митрополитската църква е пълно с народ.
Зачервените лица на сливналии с вдигнати яки тихо говорят. Велико, просълзен се навежда като те внасяме към олтара. Швейка плаче. Гласът на поп Янко ти отрежда мир и покой на небето. След крайната спирка на 24 номер смълчани се нареждаме край зейналия отвор към Вечността. Руси се опитва да говори, хлипайки.
…Знаехме, че не си добре и се лекуваш. По телефона гласът ти звучеше нормално с деликатна молба да се видим по-късно, когато се пооправиш и да хапнем телешка супа в Американското…
… Облегнат във фотьойла слушам лакърдиите на адвоката. Във офиса му е уютно. Има няколко клиенти. Навън е хладновато и по улицата няма много хора.
Скоро е валяло и сега подухва. По голямото витринно стъкло се почуква усилено и се заляпя вторачена слабовата физиономия. Над тъмните очи е нахлупена бейзболна шапка, а вдигнатата яка на якето пази стройното, слабо тяло на аристрократа от вятъра.
- Влизай, докторе, влизай!
Философските разсъждения продължават в опит да се свържат със сегашната действителност. С лека леност и удоволствие слушам приказките на юриста. С вътрешна усмивка и разбиране възприемам хвалбата от живеещия в Комлука работник на ръчния труд, насочена към адвоката.
- Стига бе, Русе, стига! Пак ни хвърли в Коруча!
Тъмните очи на новопристигналия святкат трескаво и обикалят по лицата ни.
Взема думата и говори за разни истории, които ми звучат по странно заинтригуващ, екстравагантно учудващ начин.
На домакина трудно му взема друг думата, но ми е приятно да го слушам.
Запознава ни, като съвсем естествено основно визира битността ми на първи български рейнджър. Свикнал съм с това, адвокатът ми е приятел. Знаем се отдавна, още когато беше юристконсулт, живееше бекярски в Ново село, а капитанът имаше "Москвич" и учеше войската на стрелба и тактика.
Излизаме навън и тръгваме по Главната. Новият ми познат е много приказлив, говори въодушевено фантасмагории и съвсем нормални неща. Интелигентен е, с бърз ум и такт. Ясно - обича фантастиката и екшъна. Разбрах, че е лекар и писател и явно е един от чудаците, колоритни образи на Сливен. Непознаването на специфичните военни неща и мисиите на ООН не ме подразни, защото това беше нещо ново за българите, но се опитах да огранича фантазиите му на цивилен лаик в типично военните действия. В интерес на истината, приех го малко като откачалка, но в добрия смисъл.
Съдбата човеци събира и скоро станахме добри приятели. С всяка една от срещите ни ми ставаше по-близък и разбираем. Сега бях подполковник, по-улегнал, служех в щаба на армията. Безпереспективността в мисленето и нежеланието на някои началници да разберат това, че бъдещето на нашата армия е в мисии зад граница, ме изтормозваше допълнително.
Доктор Найденов постепенно започна да става близък на мислите ми. Запознах се с негови книги, с лекарския му кабинет. Вече не се учудвах на чудатостите в приказките. Семействата ни се запознаха и със съпругата ми почетохме петдесетия му рожден ден. Организатор беше общият ни познат. Режисурата на тържеството - перфектна. Заведението на Пашов в Комлука се пукаше по шевовете. Вальо отначало беше малко притеснен, но със задълбаването на вечерта показа изключителните си театрални, весело комични качества на артист. За това допринесе и големият професионализъм и майсторство на все още не дотам известния тогава оркестър "Карандила". По-късно, с годините и разните весели събития Вальо ме е удивлявал и веселял с чудатостите, таланта и душата си на артист, комик и душа на компанията. Това особено силно проявяваше като високоинтелигентен и дълбоко уважаващ хората човек на Банго Васий, провеждан ежегодно на 14 януари в ресторант "Сливен". Тук той беше във вихъра си. Хрумванията на Доктора се възприемаха от присъстващите с радост и допълнително вдигаха градуса на веселието.
Остричък в характеризирането на познатите и хората по улицата. Все ще намери с какво да захапе заговорилите го, но не обидно и в крайна сметка се получава добронамерена шега. Устременият, вечно забързан, с бързо шарещ, остър поглед на вечно питащите си и търсещи очи, Вальо трудно беше да се заседи на едно място. Обикаляли сме безброй пъти нашир и надлъж града и с удоволствие съм констатирал доброто отношение на хората към познатия на всички доктор.
Чудат и разнонюансен на улицата, в кабинета си в Трета поликлиника беше друг.
Тук дългогодишната практика и професионализмът на лекаря не допускаха компромис. Специализирал се в лечение на професионалните заболявания, широко известен и търсен от пациентите си, винаги намираше повод да ги ободри с добра дума. Практикуващ медицина, пръв в града ни започна да прави оценка на риска на работното място. Специализира се в това направление и на много фирми и администрации изготвяше тази оценка за всички работни места. Трудовото законодателство го изисква и за тази нова тогава дейност нямаше още подготвени специалисти.
Обичащ спорта и сам занимавал се с плуване, дълго време медицинското осигуряване на Аква парка в Градската градина беше негова грижа. С видимо удовлетворение се грижеше за подрастващите спортисти от борцовата школа на няколко клуба.
На 6 април 2001 година преди обяд отидохме заедно в щаба на армията в Сливен. Беше последният ми ден като кадрови военнослужещ. Запознах го с колегите, поприказвахме и после с Вальо отидохме у дома. Явно силно се е впечатлил от някои мои приказки и много често разказваше на хората, че от работното ми място в Щаба съм взел със себе си само един текст на Войнишката клетва в рамка.
Аз съм такъв, какъвто съм си и приемам хората така, както и те ме приемат.
Неудобно ми беше, притеснено, но се обърнах към Вальо за мнението му, когато "Записките…" ми бяха готови. Почеса се по главата, отвори дискетата на компютъра си, прегледа някои заинтригували го странички и каза:
- Остави дискетата да я прегледам, утре ще говорим.
На другата сутрин рано, рано ми звънна.
- Абе ти какво си направил, знаеш ли че половината хора, дето си ги описал тук, ще те съдят.
Отидох у тях. Говорим си, разправям че това си е истината, но той казва да посмекча негативните неща, особено за големите шефове. Темата му беше интересна, непозната. С опита си и приятелското отношение към мен искаше да ме предпази от неприятности. Послушах го, няколко пъти преработвах разказа си за историята в Камбоджа, а заради истинските имена на хората спестих и съкратих някои пикантни и нелицеприятни неща.
Такъв си беше Вальо. Уж се дразни и критикува, а пък внимателен и деликатен.
Искрено, приятелски се радваше на доброто отношение на моите съселяни. Изготви документацията за риска на работните места в няколко кметства и читалища. Останал със детския си спомен като детето на доктора в крайградско село, удивляваше се и много пъти шегобийски критикуваше определени чудатости на хората.
В кметството и в селото хората му свикнаха и го приеха радушно. Така беше и в общинската охранителна фирма. Когато работех там, се виждахме всеки ден. Изкарахме един курс по оценка на риска и безопасност на труда в съответствие с изискванията на законодателството, проведен от Инспекцията по труда. Там, сред управителите на фирми и служителите на различни министерства Вальо беше знаещият и можещ, с богата практика, уважаван сливенски доктор Найденов. Организираше и извършваше профилактичните прегледи на работещите във фирмата и служителите на кметствата. Практиката му във Военна болница обогати и без това дългия му опит на медик.
Съюзът на българските писатели в негово лице имаше дългогодишен верен, искрен и болеещ за принципите и ревностен защитник на ценностите на литературата сторонник. Станах герой в някои от творбите му. Това ме посмути, но разбирах че военната тематика го въодушевява и интригува с непознатата му психология. За някои от творбите си свързани със селото и армията се интересуваше от мнението ми. В определени случаи съм бил консултант и критик на това което пишеше.
Ех, Вальо, Вальо, приятелю мой! Не те хваля и много съм те критикувал.
Безпокоеше се за мен да не изскоча от кожата си, да не ми се привиждат ореоли и феерии. Нали знаеше, че съм земен човек и най-ценното за мен са близките, взаимоотношенията с хората и службата ми в Армията. Независимо от превратностите на съдбата ще си остана българин, патриот, войник, съпруг и баща. Другите неща са допълнения и няма да ме променят.
В Клуба на дейците на културата влязох с трепет и безпокойство. Независимо от приказките ти, че са обикновени хора с много кусури и меркантилност - душата ми тръпнеше. Виждах, че трудният живот, борбата за хляба им е издърпала черджето под краката, но голяма част от тях не са се приземили. Някои още не могат да разберат, че държавата не се грижи за частните сдружения и още лелеят за комфорта от Татово време. Съвместната дейност, ерудираността и майсторството на модератор, артист и литератор повишиха гордостта ми от нашето приятелство. Усилията да се подобри и разшири дейността на този храм на българската духовност ни сближи още повече и отвори нови хоризонти в споровете ни. Много от тях останаха недовършени, много от проектите ти не осъществени!
Това е живота! Явяваме се не по наше желание, отиваме си без да ни питат! За мен ти остана човекът-мечтател вперил учуден, възхитен поглед над скалите в гордо разперените криле на царствения полет на орела!