Човекът – глас Красимир Аврамов пред“Сливенски НОВИНИ”
Искам да пея и в Сливен!

От десет години Красимир Аврамов - "Човекът глас" живее и работи в Лос Анджелис. Изнася концерти, участва в телевизионни предавания. Член на американската гилдия на филмовите актьори и на гилдията на музикантите. Наред с концертните си изяви, е преподавател по пантомима в "Colbum School of Perf oraiing Arts" в Лос Анджелис.
Красимир Аврамов притежава феноменален глас - 4 октави. В края На 2004 издава в САЩ уникалния си албум "Popera"- съчетание от попмузика и опера.
Името на албума е всъщност наименованието на нов музикален стил, на който Красимир Аврамов се смята за родоначалник.Терминът "popera" е измислен от певеца и неговия продуцент, за да определят стила му - смесица между поп и опера.
Миналата година Краси изнася голям концерт в залата, в която се раздават "Оскар"-ите - "Кодак Тиатър" в Холивуд. Поканата идва, след като получава наградата на "La Music Awards". В спектакъла участват общо 94 души - американски музиканти и балетисти.
Същата тази продукция той ще представи и в България в началото на есента в зала 1 на НДК. Тя ще бъде заснета от Би Ти Ви и освен у нас, ще бъде излъчена и по американската телевизия Би Би Ес, която подготвя документален филм за Красимир Аврамов. Във филма ще бъдат включени и кадри от софийския му концерт.
Музикалната компания "Пайнер" съвсем скоро ще пусне албум на Красимир Аврамов. Българските почитатели на Човека глас ще могат да се насладят на песните от албума "Popera". Към старите песни певецът ще прибави и едно ново парче - "Мистерия". Това ще бъде и водещата песен в албума. "Popera" донесе на Красимир Аврамов две престижни отличия от Музикалните награди на Лос Анджелис. През 2005-та година Човекът Глас бе обявен за "Суперзвезда на 2005", а през 2006-та година Уилям Табану бе обявен за "Най-добър продуцент" за работата си върху албума "Popera".
Сега Краси е в България за няколко месеца. А преди няколко дни беше и в родния си град Сливен.

- Знаем, че си роден в Сливен, до кога продължи сливенският ти период?
- Роден съм тук и съм израснал в Сливен, но непрекъснато пътувах до София и обратно, след като майка ми се премести окончателно там след развода с баща ми. Основното си образование завърших в VIII училище в Сливен. Започнах да уча в гимназия в София, но се върнах тук и завърших Природоматематическа гимназия "Добри Чинтулов". Имах възможност да живея на две места. Когато ми омръзнеше в София, идвах в Сливен на гости на баба.
Няма да забравя цялото това детство. Бях много, много деен. В четвърти клас направих първите си стъпки като мим при актрисата Жана Димитрова. В пети клас участвах в представление в зала "Георги Кирков". Бях смешникът на училището, правех невероятни смешки и имитации. Така понякога ми пишеха и оценките. Например всяка учителка искаше да ме види в ролята на нейна колежка. Излизах на дъската и започвах да разсмивам целия клас.
Още в детството главата ми мислеше и пишеше сценарии. На 14 години станах режисьор на спектакъл "Защитници" към X-то ОУ. Тогава получих и златен медал от Катедрата по пантомима в София.
Играх в Профсъюзния дом "Съби Димитров" при Петър Стефанов. Имахме много представления. Взимаше ме с големите батковци и чичковци, да пътувам с тях, за да разсмивам хората по полетата. Няма да забравя, в шести, седми клас съм пътувал с автобусите в Боров дол, Ябланово, с джипки, за да покажат това дете, което е толкова смешно. И аз пеех и имитирах. Бабите спираха работа, сред ягодите, да ни гледат, на полето правихме представления.
Петър Стефанов беше невероятен мим. Той ми даде едно невероятно светоусещане. После вече имах възможност да бъда при Велин Горанов, при проф. Инджев и по-нататък с Марсел Марсо. Но Петър Стефанов ми даде уникална палитра от цветове.
В Сливен се изградих като човек на изкуството, слушайки много и различна музика. В Сливен да израснеш - слушаш и народна музика, слушаш и циганска музика. Беше ми много интересно да сравнявам двата стила музика, които днес вече наричат поп-фолк. Не знам как стана така, че аз запях музика, каквато никъде по света до тогава не съществуваше. Сега вече се среща в творчеството на други колеги като Андреа Бочели, Сара Брайдмън. Много интересен стил - нещо между поп и опера. Не съм предполагал, че ще пея това. Тогава за мен беше по-важно да бъда актьор, да излизам на сцена, да пея, да влизам в различни образи.
Баба ми и баща ми още са в Сливен, баща ми живее в кв. "Комлука", и това е една от причините, поради която аз все още се връщам тук Те много ми липсват. Майка ми и брат ми са в София. А отвъд океана съм сам. Има случаи, когато правя големи концерти, за съжаление те не са присъствали. Или не са имали възможност да дойдат точно тогава, или са били при мен преди това и са се прибрали в България, или са идвали, когато вече концертът е минал. Слава богу, че има българи отвъд океана и те компенсират липсата на близки, като идват на концертите ми. Там тяхната сила е голямо вдъхновение за мен.
- А кой ти даде името човекът - глас?
- Дадоха ми го медиите. Отначало много се обидих. Казах си: "Ето, слагат ми някакво име, което за мен не звучи сериозно, но после го приех". Дълги години наричаха Франк Синатра "гласът". Когато подписах договор с неговия пиар Лийк Солтъл и той ме нарече тогава "гласът". Казваше, че ако Франк Синатра беше жив, щеше да бъде горд с това да срещне и друг такъв певец.
- Майка ти е била певица в Ансамбъл "Сливен". Как мислиш, дали от нея са този глас и влечението ти към музиката?
- Тя ми даде възпитание за музика и изкуство, защото от това се интересуваше. Също и баща ми, който слушаше песни от цял свят. Искаха да пея, но аз нямах желание. Пеех по различен начин, правех импровизации, ексцентричен вариант на песента и ме гонеха от час. Не се чувствах в мои води. В момента, в който запеех, ми беше приятно. Тъй като дядо ми беше глух, трябваше да създам свой език, за да ме разбира. И беше много смешно по улиците да ни видят така да си говорим.
Но като ми кажеха да престана да пея, ставаше друго. Срамувах се от глас си, защото беше много различен. Беше много висок, като на момиче, и децата ми се подиграваха и не исках да пея. Започнах да намразвам музиката и казвах: "Аз не искам да ставам музикант".
Затварях се в себе си и мислех как да стана известен. Винаги съм се стремил да бъда известен. Когато пътувахме по екскурзии, стоях в ъгъла на автобуса и чаках децата да слязат, за да сляза последен и да ме видят всички. Сега като си помисля, това просто е невероятно. Дете на седем - осем годинки да разсъждава така! Тогава си мислех, че съм звезда. Мислех, че всички ме познават и вървях по улиците с такова чувство.
- И нямаше колебания за кандидатстването във ВИТИЗ?
- Във ВИТИЗ бях по покана на проф. Инджев. Той откри първия клас по пантомима и каза, че ще бъда в него. Бях приет с най-висок бал. За мен пантомимата беше едно изкуство, чрез което можеш да изтръгнеш много от хората. Но е много елитарно изкуство. Въпреки всичко, казвам, че съм много добър мим и мога да разсмея или разплача хората. В музиката се страхувам да кажа, че съм много добър. Винаги, когато излизам на сцена, се притеснявам и съм в паника.
- През какво беше минала творческата ти кариера, преди да заминеш в Щатите?
- Завърших ВИТИЗ, но още в казармата в Сливен към ДНА като ходех по коридорите, пеех оперета. Майор Христов ми казваше да млъкна, както и други негови колеги. Въпреки неодобрението на хората, аз не се отказвах. Даже негативното мнение беше като вдъхновение и трамплин за мене. После заминах за София, след казармата. Обаждах се по телевизии, за да пея. Исках да участвам в класации, да правя музика. Но как ставаше цялата тази верига, това момче е от Сливен и не знаех от къде да започна, защото между другото говорех доста меко, което си беше проблем. Но започнах като комедиант без да си отварям устата. Момчето с глас да си стои в къщи. Това е човекът глас, без глас. Започнах да правя пантомимни представления.
Събрах екип и изнасяхме представления във времето, когато никой не ходеше на театър. Играехме сутрешни представления в театър "Сълза и смях". Станах президент на пантомимен театър "Балаган". Това беше първият частен театър. Работехме с Иван Станчев. И в същото време го питах: Кажи ми моля ти се, как да покажа на хората, че имам глас? И той предложи: Дай да направим шоу.
Направихме тогава известното шоу "Мис Макси шоу" по подобие на едно английско шоу. По време на шоуто, когато дебеланките отиваха по гримьорните, аз забавлявах публиката в продължение на половин час.
После с Ивелина Балчева изпяхме една песен, написана специално за нас от Митко Щерев. И тя беше на първо място в класациите. Една балада, която ще издам отново в албум сега с "Пайнер". По-късно с Ивелина Балчева правихме дует и тя написа музиката на песента "Няма те" и лека - полека песента започна да ме тласка напред и дори хората не можеха да разделят мима от певеца.
Веднъж, когато се качвах на стоп при един шофьор с много счупена жигула, си спомням, че по радиото един клас каза: "А сега в класацията Топ 10 за българска музика песента на първо място по текст на Митко Щерев и в изпълнение на Красимир Аврамов "Няма те". И тогава казах, това съм аз. Но шофьорът не можа да повярва и каза: "Хайде сега, момче, успокой топката".
Баща ми винаги ми казваше, че да ставаш звезда това са глупости. Ще дойдете двамата сина в "Елпром" при мен и ще бъде много хубаво. Това е най-голямата идилия. Какво по-хубаво от това баща и двама сина на едно място, колко хубаво звучи. Той тогава беше се издигнал в професията, беше началник-цех. Но аз му казах: "Баща ми, аз ще стана известен, най-голямата звезда по света, запомни го това".
Не ми вярваха, но до ден днешен баща ми е най-големия ми почитател. Той слуша моята музика, купува вестници, събира изрезки от вестници и списания за мои изяви, той се рови из Интернет и чете всичко, написано за мен и сега ми вярва за всичко. Просто всичко се променя с вяра и упорство.
- Вече си бил много известен в България, как реши да оставиш всичко и да заминеш за Америка?
- Бях доста популярен в България, но за мен не беше достатъчно. Тук ми отесня, а и виждах големите певци Лучано Павароти, Сара Брайдмън и други, които пееха на високо ниво. Исках и аз да имам всичко това. Отидох на един фестивал в Лос Анжелис за две седмици и не се върнах. Останах там.
Започнах работа като сервитьор, разнасях пици по офисите. За мен нямаше срамна работа. Не знаех английски и започнах да го уча. По цели нощи записвах думи. Каквото чуех в автобуса, във влака, го записвах и учех дума по дума. На шестия месец ме одобриха като човек с изключителни възможности, като феномен и спечелих зелена карта.
- Общуваше ли с българи тогава?
- По онова време имаше по-малко българи. Сега вече са много повече. И от Сливен има много хора, особено в Чикаго. България и близките ми много ми липсваха, беше много трудно. Сега българите станаха много и носталгията е по-малка. Нещата се промениха.
- Разкажи как пое по звездния път там?
- Хората си мислят, че е станало много лесно. Но не беше чак толкова. Започнах от нулата. Пристигнах със самочувствието, че заради уникалния ми глас веднага ще бъде забелязан, но скоро се убедих, че в Страната на неограничените възможности никой няма да застели червен килим пред мен. Обръснах си гола главата, за да пречупя самочувствието си. Исках да се почувствам като арестант, да пречупя егото, което имах, и да започна всичко отначало. Наши сънародници, които знаеха, че имам диплома за мим, ме питаха защо работя като сервитьор.
В България се бях зарекъл да не правя пантомима, но в Щатите все пак трябваше да започна отнякъде. Правех етюди пред скромна публика от петдесетина души, предимно сънародници, докато се разчу за мен и тръгнах да играя авторския си спектакъл "Спомени" в някои театри.
"Лос Анджелис Таймс" и други големи вестници определиха спектаклите ми като явление в пантомимата заради съчетанието на традиционните етюди с музика, а гласа ми като "божествен". От 2000 съм преподавател по пантомима в "Colbum School of Performing Arts" в балетното училище в Лос Анджелис.
На осмия месец от пребиването ми в Америка, успях да създам екип и може би Господ ми помогна. Попаднах на подходящите хора - моя менажер Илияна Александрова, музикалната ми педагожка Кей Монтгомъри. Това са хора, които застанаха до мен, които вярват и продължават да вярват в мен. Ние побеждаваме, страдаме и вървим напред.

( следва )

Разговора води
Елка Гъркова