Исках само да бъдем щастливи

Още помня думите на адвоката си, когато се развеждах: " Ако е друга жена, ще му вземе и щипките за пране, а ти всичко оставяш за него". Не исках нищо от бившия си съпруг. Исках всичко да свърши по-скоро и да дишам свободно. Нямаше начин повече да сме заедно. Не издържах ревността му, лудия поглед и другата жена. Когато си мислеше, че правя нещо нередно, или че го лъжа, се втренчваше в мен продължително, скулите му трепереха и сякаш търсеше повод да ме удари.
Живяхме заедно четири дълги години. Оженихме се, когато бях на 19. Бях много красиво момиче. Той често идваше в кафенето, в което работех и неусетно започнахме да излизаме заедно. Показваше, че ме ревнува, но не съм подозирала с каква сила го разяжда това чувство. Няколко месеца по - късно направихме сватбата, защото вече бях бременна. Живеехме в къщата на родителите му, които имаха вила в края на града и бяхме отделно.
В началото беше добре. Изглеждахме като всяко нормално младо семейство. Много негови приятели идваха отначало на гости, но той започна да ме ревнува от всички. Забраняваше ми да говоря с тях и искаше да съм повече време в кухнята. Изолира ме от всички и не ми разрешаваше да излизам. Аз поех своите домакински задължения и не допусках мъжът ми да върши "женската" работа. Постепенно задълженията ми станаха безброй, роди се и дъщеря ни, а той пръста си не помръдваше да ми помогне. Смяташе, че е редно всичко да върша сама. Къщата беше голяма и не можех да се справя сама. Когато го помолех с нещо да помогне, той казваше, че не е негова работа да гледа деца и да чисти. После излизаше и се прибираше късно.
Не съм конфликтен човек, не вдигах скандали, а просто се свивах в някое ъгълче и започвах да плача, когато го нямаше. Просто си мислех, че това е до време и той ще започне да ми помага, да обръща внимание на детето, да направим дома си уютен, да не ревнува, но съм сгрешила. Мъжът ми свикна с търпението ми, дори започна да ме обижда. Винаги намираше начин да ме засегне, да не харесва нищо от това, което правя. Започна да закъснява след работа, да се прибира пиян. Имаше случаи, в които ме събуждаше посред нощ, идваше в къщи с приятели. Това означаваше, че масата трябва да е сложена и аз да съм наблизо, когато нещо потрябва. Все по-често се чувствах изморена, изглеждах като по-възрастна жена и нямах никакво време за себе си.
Започнах да страня от приятелките си, защото техните истории бяха все по-различни от моята. Съпрузите им се сещаха за тях по празниците, купуваха им подаръци и в никакъв случай не ги бяха превърнали в слугини, каквато бях аз. Освен това моят съпруг не позволяваше да излизам за дълго. Когато това се случеше, вдигаше страхотен скандал, крещеше и удряше по масата. Започна да не се прибира с дни. Така беше до деня, в който ме изхвърли с детето на улицата. Просто една вечер се прибра с друга жена и за нас вече нямаше място.
Подадох молба за развод и не искам да си спомням за времето, в което все още се надявах, че той ще се промени. После исках всичко да свърши и да започна живота си отначало. Споделям с вас моята история, защото още се питам къде сгреших. Какво направих, че един мъж, който уж ме обичаше, се промени, намрази ме и ме замени с друга. Не искам да се оплаквам, но е трудно, когато си разведена жена с дете. Приятели и близки ми помагат, но все ми липсва мъжкото рамо, на което да се облегна и да бъда спокойна. Боли ме от излъганите надежди и за детето, което расте без баща. До днес търся причината в себе си и не мога да я открия. Бях предана и всеотдайна съпруга и майка и исках само да бъдем щастливи.

М.Г.

ПСИХОЛОГЪТ ОТГОВАРЯ
Изконно човешко право на всеки е да бъде щастлив
Здравей М.,
Много тъга и болка има в писмото ти. И много разочарование.
Копнежът да обичаме и да бъдем обичани, желанието за контакт и близост, потребността от приемане и доверие са част от нашата човешка същност. И най-естествено е да се стремим към това. Разбирам недоумението и объркването ти - въпреки всички усилия, които си положила, не си се почувствала нито обичана, нито приета, нито ухажвана и желана, нито дори уважавана ... И си права, нещо не е наред.
Мила М., когато се влюбим, започваме да търсим всякакви начини, за да направим човека, когото обичаме, щастлив, започваме да го наблюдаваме, да забелязваме какво харесва и какво не, научаваме се да го усещаме, да отгатваме желанията му и да ги задоволяваме. По този начин привличаме любимия човек към себе си отново и отново. Това се казва съблазняване и това е най-даващото човешко поведение. Но се чувстваме хармонични, когато изпитваме удоволствие и радост от живота и общуването с другите. Т.е. за да сме щастливи, освен да даваме, трябва и да получаваме.
Чета писмото ти и се питам ти какво удоволствие си получила през тези "дълги" 4 години?! Когато се фиксираме само в "даването", рискуваме да се размием в другия, да забравим себе си и да се лишим от най-щастливите мигове между двама - да дам и да получа. Това е сигурен начин да "внушим" на партнъора усещането за свръхценност и да станем безостатъчно зависими от него.
Вероятно едни от най-големите ти страхове са от раздялата и самотата. Вероятно именно заради тях си готова и да преглътнеш и да изтърпиш всичко.
Казваш, че не си конфликтен човек и не си вдигала скандали... Може би за теб думите "конфликт" и "скандал" са мръсни думи?...Ако е така, то наистина не ти остава нищо друго, освен ъгълчето, в което да се наплачеш. И мечтите ти, че това е само до време, че мъжът ти ще се промени, ще ви заобича, теб и детето, ще заживеете различно, щастливо, са се оказали само "розови облаци", които не са променили нищо. Нали? Защото реалността е била друга, независимо дали си я приемала или не. Мъжът ти е бил властен и ревнив. Налагал ти е ограничения, унижавал те е, като е намирал всякакви поводи. Всичко това издава само един привидно силен човек, но дълбоко в себе си вероятно много несигурен, неудовлетворен, недоверчив и обсебен от страстта за притежание.
Много често в периода на влюбването ревността се възприема като любов. "Той много ме обича - Ужасно ме ревнува!" Илюзия! Ревността няма нищо общо с любовта. Тя е израз на желанието да превърнеш в собственост другия, а в дъното на това стоят изживявания за малоценност и страх от изоставяне.
Чувството за собственост и налагането на власт убиват всяка любов. Появяват се правилата и забраните. А най-жестоките от тях си налагаме сами, макар и често да ги приписваме на партньора си.
Където има забрани няма нито доверие, нито спонтанност на емоциите и чувствата, нито удоволствие от взаимността. Истинската любов се основава на взаимното задоволяване на потребностите, на обмена между двамата - "давам и получавам". Колкото повече партньорите взаимно задоволяват своите потребности, толкова е по-хармонична и стабилна двойката.
Мисля, че след всичко това ще си зададеш много въпроси - Чий живот си живяла през тези 4 години? - своя или на мъжа си? Или на другите хора? ...
Какво си дала? Колко ти е струвало? Какво си получила? ... Надявам се това да ти даде посока, за да преосмислиш живота си, да започнеш да градиш своята самостоятелност и да повярваш в себе си. Само това е начина човек да се справи с мъчителния страх от раздялата и загубата. Когато повярваме в себе си, само тогава знаем от какво имаме нужда, само тогава можем да се чувстваме свободни, а свободата е само една и тя не идва от вън. Тогава никой не ми пречи да "дишам свободно", кактоказваш ти. Защото, мила М., изконно човешко право на всеки е да бъде щастлив. А ние сме щастливи толкова, колкото сме заслужили

Златина Михайлова