Дали преди десетина години Елка Георгиева Димова си е представяла дните, които изживява през последните няколко месеца? Едва ли… Както и всеки, който в момента прекарва всекидневието си така: работи, пазарува, после си приготвя / или чака да му приготвят / храна, сяда на масата и се храни, разговаря със семейството и накрая си ляга в леглото. Може в къщата му да не е много топло, дори и да е студено, но какво пък - някое и друго одеало в повече, прегръщаш възглавницата и след пет минути е приятно топличко. Сънуваш разни работи в родното легло, изтягаш се… Какво по-нормално? Е, можеш да се ядосаш, че не си спал както трябва или че часовникът те буди рано…
Това, което Елка ми разказа за нощуванията си през последните месеци, ме разтърси и ме накара вечерта да се чувствам гузно под топлата завивка. Но и да направя за кой ли път оценка на живота - човек не знае какво може да му се случи и не е застрахован от нищо.Историята на Елка
Започва тъжно, но с добро продължение. Тя е родена през 1945 г. и е оставена в сиропиталище. И сега, въпреки белезите на годините и болестите, си личи, че някога е била хубава, а като дете сигурно е била направо красавица. Осиновили я добри хора и момичето заживяло в нормално семейство. Завършила техникум по обществено хранене и като всички хора - работила цял живот. Започнала в Обществено хранене, после в ДАП, Елпром и през последните 14 и половина години от трудовия си стаж - в мини "Марица-изток" . Родителите й починали - майката била убита зад магазин "Тернопол", а баща й умрял на 83 години. Така тя , съпругът и синът й останали да живеят в наследствената къща. Следват години, които преживяват много от българите. За съжаление съпругът на Елка умира през 1998 г и семейството заменя къщата за апартамент в ж.к "Сините камъни", а синът решава да замине за Испания. Макар и трудно, Елка разказва:
- Бедите ми започнаха една след друга. Мислех си, че с по-малка жилищна площ ще сме по-добре. Нормално е по-малко хора да живеят в по-малко стаи, защото и разходите са по-малко. Но не ми било писано да живея нормално. Вероятно от мъка и притеснение от това, че останах сама - без подкрепа на съпруг, без роднини, през 2000 г. получих инсулт. И от тогава започна моето ходене по мъките. През ноември трябваше да постъпя на лечение в санаториум, но нямах достатъчно пари. Нямаше и откъде да взема заем. А ми трябваха само някакви си 140 лева, които преобърнаха живота ми! Реших да заложа апартамента, защото аз получавам пенсия и мога да върна парите в най-кратък срок.
Казаха ми, че трябва да сторя това до два месеца. Грешката ми е, че не поисках документ. След 20 дни получих пенсията си, но когато отидох да си върна дълга разбрах, че апартаментът ми вече е продаден. Всичко било изрядно! Бях измамена по най-гадния начин! Останах без жилище. Какво да се прави? Болна, сама, но жива… Намерих си квартира и живях там 6 години. После хазяинът увеличи наема и от октомври 2006 г напуснах.
От тогава се чудя къде да отивам.
Търся си квартира от една стаичка, защото мога да си плащам наем за толкова, но ми трябват и пари за лекарства. Имам инсулт, две лицеви парези, тежка форма на диабет, имам и други усложнения. На инсулин съм, трябват ми нормални условия за живот. А то, мръкне ли , чудя се къде да прекарам нощта! Къде съм спала ? Ами къде ли не? Питаш ме за последната ми нощувка. Нали знаеш тунела до бившата сладкарница "Ален мак"? Не вали, намерих малко завет, седнах на чантата, свих се да се топля колкото мога и нощувам.
Чак сега забелязвам, че Елка носи някаква чанта, пълна с дрехи. Самата тя е облечена много чисто и спретнато и видът й въобще не подсказва, че живее на улицата. Дебела, топла шуба, шапка, качулка, но боже мой, топли ли това през студените зимни нощи? Може ли човешко същество да се свива като безпризорно куче из заветите на тунели и строежи? При това този човек е работил, плащал е данъци. - Нощувала съм и на гарата. Полицаите не ми вярват, че си нямам дом, сигурно като ми гледат дрехите, че не са изцапани, си мислят, че ги лъжа. Щом се замърсят, давам ги на обществена пералня. Ама хич не обичам мърлявите хора! Трябва хептен да остана без сили, за да не си поддържам чистотата. Имам и мебели - холова гарнитура, маси, столове, телевизор. Бившият ми хазяин ми позволи да ги пренеса на таванчето му и сега стоят там заключени. Но на мен не ми позволи да преспивам там. Е, негова воля!
На гарата ми откраднаха чантата, а вътре имах инсулин, други лекарства, очилата ми, лична карта и дебитна карта за пенсията. Изпаднах в ужас! Добре, че крадците не са проявили интерес към лекарствата и са ги оставили. Взели са само документите и наличните пари, та сега ще трябва хем да си правя нови, хем да се оправям с банката. За втори път ме обират. Първия път в София ми отрязаха дръжките на чантата и останах без пари и документи. Тогава беше голяма трагедия - не искам и да си спомням! Понякога нощувам и в някой вход - има добри хора, които ме пускат на завет. Дори се случва някъде да е по-топло. Но съм прекарвала нощите и върху картони, покрита с велпапе. Намирам само някъде да е сухо и да е завет. Живее ли се така?
В старческия дом в Сливен не ме приемат. Нямало място, пък и аз съм ужким млада. То наистина - 61 години не са много, ама като съм болна…
Разбрах, че има някакъв частен старчески дом в града. Ходих 4-5 пъти и никога не намерих друг, освен чистачката с неизменния отговор "Няма я шефката". Не зная дали казва истината или просто не искат да ме приемат. Аз не съм просякиня, имам пенсия, не искам нищо даром. Искам само подслон. Трябва ми една малка стая, мога да си позволя да плащам наем от 50-60 лева, но вече не мога да издържам на улицата. Съгласна съм да гледам някой болен на легло, да му пера и готвя, да чистя. Нищо, че съм болна, аз си мога всичко.
А синът ми…обаждаше се, после спря. На мен лично не ми се е обаждал от две години. Нямам никаква вест. Последно, което чух, е че се е свързал чрез Интернет с някакъв негов познат в Сливен, та той ми каза. И нищо друго. Така че съм сама. На улицата…през зимата. До сега беше меко време, ами ако свие студ? Хората като ме видят, че съм с торбата и като им кажа, че живея от октомври на улицата, ми отказват квартира. Но защо? Аз не съм виновна, че съдбата ми се случи такава? Каква е вината ми, че попаднах на мошеници и ме ограбиха, оставиха ме без жилище? Нали на всеки може да се случи да бъде измамен или ограбен?
Такава е тежката история на Елка Димова
Щеше да е добре, ако беше измислена или украсена. Но напротив! Историята е разказана с не особено големи подробности, защото може ли да се опише съществуването на една жена, която скита по улиците без подкрепа на друго човешко същество. Как да си представим и как да допуснем, че подобна история е реалност? Това не е човек, отпаднал от живота, защото не е работил и няма желание да подобри съществуването си. Елка е работила цял живот, имала е лошия шанс да попадне на измамник, разболяла се е. Кой е застрахован срещу всички злини? Вярно, че живеем точно с тази мисъл - на мен не може да се случи. Сигурно преди години и Елка си е мислела, че няма как да и се случи историята, която днес тя преживява.
Грижим се за безпризорните кучета, има кучешки приюти, ще трябва да осигуряваме топлина и за прасетата. За хората, които имат необходимост от подкрепа, кога ще се погрижим? При всичката си наивност при залагане на апартамента, при допуснатите грешки, Елка Димова в никакъв случай не заслужава такава съдба. Тя наистина е болна, наистина нощува на улицата, наистина е на края на силите си. И се моли само за едно - да си намери една стаичка с подходящ за доходите й наем. Елка не иска нищо даром.