Един живот на три континента

Историите за неуспелите гурбетчии започнаха да ме плашат. Почти робските усилия, пренебрежително отношение, самочувствие на хора от "втора ръка", примирение и търпение - все неща, които в нормални условия човек не приема. Този водопад от съдби за несретници започна да притиска или направо да смачква разказите за успелите българи. Затова сега ще стане дума за едно космополитно семейство и откровено казано, се чудя откъде да започна, защото всяка една от биографиите им е толкова наситена със събития, че си заслужава отделен разказ. Често казват, че зад гърба на всеки успял мъж стои жен, затова започвам с Радка Гърбучева. Чудя се как да определя местоживеенето й. Зимата е софиянка, а лятото и пролетта са разделени между Канада и Люксембург. Родена е в Пловдив, а в Сливен е при всеки удобен случай, защото тук живеят голяма част от роднините й. Всичко това е така и единственото, което подлежи на съмнение, са годините й. Казва, че е на 80, но е права като топола, върви леко и е подвижна, усмихната и с чувство за хумор. Не гълта хапове с шепи, плете пуловери за малката внучка в Люксембург и въобще е един витален човек, с когото можеш да говориш спокойно на разнообразни теми и на още два езика - руски и английски. Радка е завършила първия випуск на Пловдивския агрономически факултет, а с бъдещия си съпруг Иван Гърбучев се познават още от гимназията. Имат двама сина - Камен, който е инженер и живее вече 20 години в Канада и архитекта Владимир, установил се в Люксембург. Да се гледат момчета, а доколкото разбирам и палави, е трудно, но въпреки отговорностите, мама Радка успява да завоюва пред името си и доктор на агрономическите науки.
До тук с постиженията на лъчезарната ни героиня, защото все пак, нали тя е зад гърба на успелия мъж! А при разказа за него - професор Иван Гърбучев / 1924-1997 г./ наистина може да се изпитат затруднения. Толкова разнообразна дейност в един човешки живот рядко се среща! Модерен ум, изобретения от световна величина, той още в началото на трудовата си кариера е забелязан и назначен за директор на Добруджанския научноизследователски институт в Генерал Тошево. Там е от 1953 до 1961 г. след което е заместник-министър в Министерство на земеделието, а от 1963 г. е директор на Института по почвознание и агрономия "Н.Пушкаров". Научноизследователската дейност там е много богата, а резултатите - отлични. Проф. Гърбучев работи по химизацията на земеделието и повишаване ефективността от фосфорното торене, разработва биологични методи за регулиране на почвеното плодородие, изградена е автоматизирана система за контрол на обработваемата земя в България, има огромен принос в борбата с ерозията и рекултивация на замърсените земи, изнася лекции в САЩ, Канада, Русия, Индия, Африка…Няма да е пресилено, ако се каже, че развитието на селскостопанската наука през това време е дело и на проф. Гърбучев, който е и член на различни международни научни организации, редколегии и съвети. Едно от най-значимите му изобретения е гранулирането на фосфорните торове, което го прави световноизвестен в агрономическите среди. Към трудовата му биография се прибавят и поста на заместник-ректор на Селскостопанската академия, директор на Научно-учебно обединение по агрономство, ръководител на отдел в ЮНЕП към ООН, съветник на министъра на земеделието в Ирак. Но ако трябва да се пише за този голям българин, то трябва да се напише книга, а тук разказваме за странстванията на семейството. Отново се връщам към усмихнатото лице на Радка Гърбучева и тя с охота си спомня за различни пътувания. Ходила е къде ли не, познава различни хора, които вече са в миналото й.
Ирак беше богата страна Това са годините около 1978, когато проф. Гърбучев е бил съветник на тамошния министър на земеделието. Днес Радка си спомня това: - Беше много богата страна с богати и спокойни хора, които живееха в също толкова богати и красиви къщи. Редом с това винаги ще помня паметника на Шехеразада, който е все едно оживяла приказка. А как да опишеш приказката с думи? Жилищата на хората също бяха впечатляващи - фантастични мебели, мрамори, невероятно пъстри килими и естествено - климатици. По това време Багдат беше като рог на изобилието, такова, каквото у нас не можехме да си представим. Нямаше нещо, което да го няма - всякакви плодове , зеленчуци и стоки. Невероятно богат град с много пари и дворци със зелени градини. Откъде идваше тази вода, не знам, вероятно я докарваха от реките Тигър и Ефрат, но това създаваше прохлада и чувство на покой. Жените им ходеха по улиците забулени с чадри, а вкъщи, щом го съблечаха, оставаха със скъпи копринажи и обкичени с много злато. В Багдат нямаше никакво напрежение между хората и единствените проблеми идваха от кюрдите, които живеят на север. Те ходеха въоръжени и нападаха коли, без да се интересуват кой е вътре. Понякога ходехме на пазар в Кувейт и никога няма да забравя как изглежда нощем от самолет. Все едно, че под себе си виждаш звездно небе. Само че звездите им бяха горящите петролни кладенци. И тези "звезди" им носят толкова пари, че пустинята превърнаха рай. Наистина беше много хубаво, но за нас климата беше направо убийствен. Температурите достигаха до 56 градуса и това ни съсипваше. По това време Иван получи предложение за работа към ЮНЕП / организация, която се занимава с изхранване на населението и опазване на околната среда /в Кения и от 1979 г. заминахме за Найроби.
Африка е пълна с контрасти Името на столицата Найроби означава "хладни води", а градът е напълно съвременен. Е, все пак, страната е била английска колония, а не да речем, афганистанска! Строейки този град наново, след чумна епидемия в началото на ХХ век, англичаните предвидили за себе си предградията. От 1963 г. Кения е независима държава, в която освен местно население, живеят и индуси, и англичани, така че всеки внася от своята култура. Все пак, масаите /местно население / още пазят езическите си обичаи - има официално многоженство и поради тази причина няма разводи. Не разрешават да ги снимат без тяхно съгласие, не ядат месо, но пък не са безразлични към кръвта като храна. Месото от убитите животни се ползва за ритуални цели, кожите за постелки, а торта - за строителство на "инканги"/ кръгли колиби, измазани с тор /. - Кения наистина е впечатляваща страна - спомня си Радка - Англия им беше оставила добре обучени хора и всички говореха английски и суахили, който е изключително труден език. Когато слязох на летището в Найроби, първото, което ме впечатли, бяха хората. С издължени крайници, те размахваха ръцете край себе си много смешно. Не го казвам с лошо чувство, защото хората са много мили и любезни!
Природата там е типично екваториална, но в Найроби е по-особено. Вечна пролет, без особени температурни колебания. Има различни палми и много пищна зеленина във влажния период. Тогава всеки следобед вали дъжд - ама дъжд! Такова чудо трябва да се види. Все едно, че някой наистина отгоре излива кофи с вода! След това по улицата все едно, че има реки, а после небето блести с такава чудна синева, която не може да се опише.
Ходихме и в парка Серенгети. Така се казва в Мозамбик, а в Кения е Цаво. Когато се стигне до някой от входовете му, има водачи, които питат дали искаш придружител или ще рискуваш сам с карта. На нея са отбелязани местата, където може да спираш и евентуално, да излизаш от джипа. Но тогава всичко е на твоя отговорност и ако някой лъв реши да те опознае отблизо - мисли му! В Серенгети хората са затворени в коли, а животните са на свобода. Видяхме какво ли не - лъвове, жирафи, маймуни, дори и крокодил. Била съм в Египет на р. Нил и колкото и да се взирах, не видях това чудновато животно. Често ходехме и в Момбаса, който е курортен град на Индийски океан. Крайбрежната ивица е плаж от над 70 км, а историческата част е много красива - с тесни улички, индуски храмове, пазарчета за африкански сувенири, хотели и рибни пазари. Само не завиждайте за тези 70 километра, те са от едър и остър пясък, на който не можеш да лежиш и затова се ползват легла и дюшечета.
Е, Кения съвсем не е само Момбаса, Найроби и лъскавите сгради. Вярно, че основното ми време беше там, но с местен приятел се разходих с кола и до тамошно гето. А те са потресаващи - пригодени подслони от картони и ламарини, приютяващи многобройна изгладняла челяд. Мизерията и бедността е голяма и единственото хубаво нещо е, че нямат грижа за отопление, а от покрив, който да ги предпази от проливните дъждове. Чувах, че във вътрешността на страната имало и канибали, но щом съм тук, значи че не съм ходила да се уверя с очите си!
При Камен в Канада Макар и далечна географски - за Канада българите знаят много. Затова чрез разказа на Радка ще надникнем в особеностите на бита.
Повечето канадци живеят в дървени къщи, / масивните са много скъпи / с добра изолация и отопление. В приземните етажи / нашенските изби / са детските стаи, над тях има трапезария и всекидневна, а най-отгоре са спалните. Камен е в Канада повече от 20 години и вече се е устроил толкова, че търпи разнообразни промени. До преди няколко години е работил в огромен американски концерн, в който били заети 30 000 служители. Стандарта в Канада диктувал годишна заплата за специалист от около 100 000 долара. Но се появиха китайците. Естествено - и в Америка. От 30 000 служители останали 2-3 000, а производството се пренесло в азиатската страна, където хората ще получават по 200-300 долара. Е как в САЩ няма да има милиардери! - В Канада, пък и в Люксембург няма безпризорни животни - е темата, която в България нищим от десетилетия и все не се намират решения. - Всяко домашно животно си има вграден микрочип и ако се засече по улиците, се предупреждават стопаните. Ако в срок от 3 дни те не си го приберат, любимецът им се умъртвява, без никой, дори и Бриджит Бардо, да им държи сметка. Когато ги разхождат, стопаните им са "въоръжени" с торбички и ръкавици. Изака ли се любимото същество, те най-акуратно го прибират в торбичката и улиците си остават чисти. Освен това ги водят плътно до себе си, така че да не може да доближи друг човек. Не дай боже да го ухапе! Тогава стопанинът не може да се изплати цял живот. Там имаме котарак, рижава и любвеобвилна порода, на която тук казваме улична. Гледаме го по всички правила и не излиза извън двора. Но един ден идва разлютена съседка и вдига скандал. Рижко бил изял майката на врабчетата от нейния двор. Леле мале, в чудо се видяхме! Сега пазим бойния котарак много зорко, че току виж направил други врабци я вдовици, я сираци.
И при Влади в Люксембург Там отношението към домашните гадини е същото, но първо за миниатюрната държавица, която от 1867 г. е независима неутрална страна и наследствена конституционна монархия. Разделена е на 3 области с 12 кантона. Град Люксембург има 80 000 жители, с отлично развита банкова система и 2,8% безработица. Въпреки че страната е малка, там се говори на люксембургски / по произход от немски диалект /, в началното училище се преподава на немски, а в гимназиите - на френски, така че има три официални езика. 35% от населението са чужденци, сред които най-много са португалците. Сред тях живее и семейството на Влади и Цвета Гърбучеви и двете им дъщери Ивана и Жанина. - Когато през 1989 г.бях там за първи път, имаше тържества в херцогския дворец, които се предаваха на огромна видеостена, така че всички любопитни можеха да видят какво става вътре. Управлението е доста консервативно, жизнения стандарт - висок! Това, което би впечатлило всеки българин, е липсата на дупки по шосетата. Бях в Бекенбург, когато вечерта забелязах няколко малки дупки. На сутринта всичко беше изкърпено и преасфалтирано. Ама имат пари! Богати са, защото има много световни банки. По 7-8 етажа - банка до банка! Хората живеят в хубави къщи, имат по няколко коли. Селското стопанство също е на ниво. Кравите пасат по ливадите, а водата я носят в специални поилки. Климатът там е влажен и затова тревата не засъхва. Влади живее в Мутфорд в къща на 3 етажа с много стаи. Цвета преподава български от 5-6 години, т.е. тя предварително подготви хора, които да говорят езика ни при влизането на страната в ЕС. Сега превежда от български и руски и наглежда хотелчето им с наематели. Децата знаят български език, но не четат много добре. Сигурно ще се научат, защото им нося български книги и списания.
Толкова много може да се разказва за Люксембург, но ще споделя за едно нещо. Става въпрос за движението на колите и пешеходците. Ако се случи някой да бъде блъснат от кола, то шофьорът му става едва ли не роб! Плаща му цялото лечение и до тогава, докато пострадалият не реши, че е преживял всички физически и психически неудобства. Затова, когато шофьор види някой човек на тротоара и прецени, че може би се кани да пресича - спира или намалява. Иначе, ако го блъсне, не може да му се изплати цял живот! А тук пешеходецът чака и на пешеходната пътека и се моли Богу за успешно пресичане. Това е кратката история на Радка Гърбучева - жената, живяла с успех на три континента и запазила в себе си толкова много младежки ентусиазъм и магнетичен чар, че със сигурност би осъществила мечтата си - да посети Австралия.

Елка Гъркова
Гергана Христова