Отровата - синоним на нещастията и смъртта

Тя съпътства човечеството от зората на неговото съществуване. Покрай натрупаните още от епохата на хомо еректус познания за растителния и животинския свят, прачовекът получавал, често трагичния, опит в опознаването на отровните растения, животни, насекоми и минерали, а често - комбинациите от тях. Придавал им най-вече магически и свръхестествени свойства и значения, владени по-късно от нарочните жреци, баятели и шамани, контактуващи, благодарение на първичната си интелигентност и познания, с Естеството и неговите Божества - едно или пък повече. Еволюцията на обществото, неговите вярвания и митология, изиграли през вековете важна роля за утвърждаване на върховенството на разните лидерски настроени жреци и подобни индивиди, занимаващи се с окултизъм в полза най-вече на управляващите, на самите тях и тяхното реализиране като владетели. По своему интелигентни и наблюдателни, отчитайки вродените способности на животните да различават отровните растения, те увеличили знанията си в тая насока, превръщайки ги в окултно-магически ритуали. Старателно ги скривали от обществената маса на непосветените, използвайки своето познание като мощно оръжие за манипулация.
Към растителните отрови били прибавени животинските и минералните - арсеналът се обогатил значително и се категоризирал в специализирани видове, които имали различно въздействие и характер, отличаващ се, ако не коренно, то поне значително по своя краен резултат.
След развитието на идеята за философския камък и съпътстващата я алхимия през Средните векове, започва сублимацията на отровите по химичен път от различните придворни магове, алхимици, професионални търсачи на прословутия камък, превръщащ калта в злато и прочее други тъмни личности. Тези личности обаче имали своето въздействие върху суверените и владетелите, върху повечето от царстващите семейства в различните европейски дворове, от Албион до далечната и почти неизвестна Русь и хиперборейските страни на викингите. Точно те имали навика преди битка да се опиват от нарочно приготвено питие от гъбата мухоморка, изпадайки в т.нар. бексериерство /временна лудост в часовете на битката/. По този начин ставали непобедими и страшни за своите врагове.
Нека в тези редове споменем нарочно и трагичната история на Ромео и Жулиета, станали жертва на своята невъзможна сред враждата на Монтеки и Капулети любов. Също и легендата за датския принц Хамлет, чийто баща бил отровен с живак, арсен или нещо подобно - гениално описани от Шекспир. И светът на Медичите...Примерите от такъв характер са безкрайно много.
И до наши дни магьосниците-знахари в Африка, Южна Америка и островите на Далечния Изток, заедно с могъщата сила на психологическото въздействие, прилагат върху своите пациенти и субстанции от алкалоиди от растителен произход: никотин, атропин, хинин, морфин, хероин...Без съмнение е, че в своя странен занаят тези лечители /нека си позволим да ги наричаме така/ пазят своите наследствени тайни познания. Те знаят извънредно много за лекарствената сила на подобни растения и растително-минерални примеси и респектират със своето въздействие върху човешкия организъм дори съвременната медицина на XX и XXI век.
Съвременното лекарство "Серпазил" например, е било известно в Африка столетия преди да бъде приложено от съвременната медицина за лечение на хипертония и определени психически заболявания. Популярната от приключенските романи отрова "кураре", която блокира дихателния процес у човека, е добивана от инките в перуанските Анди още преди хиляда години! Жреците на тайнствения народ на бога Кетцалкоатл я използвали не само в битките, а и за спасяването на ухапаните от отровните змии и паяци, дълго преди тайнствената смес да влезе във фармакопеята на съвременните медикаменти.
Вероятно има още много подобни вещества и е ясно, че знанията на първобитните знахари, магове и прочие лечители тепърва ще влязат в лекарствения наръчник на съвременната медицина, допълвайки комплекта от знания в това отношение.
Но да се върнем към отровите и тяхната зловеща слава. Обръщайки се към най-новата история на сектите, се сещаме за прословутия случай на масово отравяне на над 600 души в Ботсвана. Но в древността има много примери, при които жители на дадено село масово поглъщат отровни течности и храни по предписание на жреца, но умира само "виновният", т.е. неудобният в даден социално-исторически момент. Очевидно смъртта настъпва от съчетаното действие на отровата и внушението, т.е. психологическото въздействие от страна на провеждащия опасния ритуал. Така в джунглите на Южна Америка, в басейните на реките Ориноко и Амазонка, от лианите от вида Banisteria kaapi, които съдържат силна отрова, се приготвя питие, с което пред очите на европейски изследователи се провежда особен вид зловещ тест: след извършването на специален за целта обред, обвиненият в престъпление виновник и шаманът изпиват по равни количества от споменатото отровно питие. Умира в гърчове "виновният", докато религиозният манипулатор оцелява след леко неразположение. Тук вече се намесва явлението, познато от древността - "митридатизация". При него продължително време определени членове от кръга на магьосника, както и самият той, поглъщат малки количества от дадената отрова, докато организмът привикне с нея и тя не вреди повече фатално на обработения организъм. Такава е базата и на отроволечението и видовете манипулации, като, разбира се, при древните тестове важна роля са играли психическата нагласа, опиянението от магическия ритуал, фатализмът и чувството за вина и обреченост на виновника. Както и определените видове танци, ритуално облекло, самото въздействие на представлението, свързано с горящи огньове, маски, връзка с отвъдното и тайнствени гласове, заплашващи или пък укоряващи прегрешилите и нарочените за виновни. После е редът на отровата. Или на опиата, което, всъщност, е едно и също. Разликата е в ефекта, получаващ се накрая.

Отровата и нейните зловещи проявления

Пети век пр.н.е. е известен в историята на Елада като "Епохата на Перикъл". Атина от древността достигнала своя културен, политически и икономически апогей. Усъвършенстването на робовладелската демокрация довело до интелектуален взрив, а един от неговите върхове бил философът Сократ. Прословутите диалози, които Сократ водел с учениците си, довеждали събеседниците до най-неочаквани изводи. Те, меко казано, плашели върхушката господстващи, защото разбиранията на 70-годишния Сократ за боговете, олигархическото управление и справедливостта не винаги съвпадали с тези на венценосците. Затова се заели насериозно с школата на стария философ, давайки под съд ученика му Алкивиад, а после и самия Сократ. Обвинението било...богохулство. Присъдата - изгнание или смърт.
Достойният човек избрал смъртта.
Беседвайки с любимите си ученици през своята последна нощ преди утрото, той изпил чаша с отвара от бучиниш - отрова, която действала бавно, за да довърши разговорите си пред прага на вечността...
Занизали се години...
От времето на срамната присъда на "Съда на петстотинте" изминали два века. Разцветът на Елада бавно утихнал. Тогавашният свят бил завладян от Рим, който ревниво бранел своето господство, удовлетворявайки прищявките на развратните си и извратени венценосци - Нерон, Калигула, Тиберий...
Клавдий бил отровен с гъби.
В описвания период започнала борбата за господство между двата световни града - Рим и Картаген. Анибал Барка, синът на стария Амилкар, с когото римските матрони плашели децата си, преминал Алпите със своите бойни слонове и започнал да нанася поражение след поражение на римските легиони на Сципион Африкански. Започнали нескончаемите пунически войни, в които ту едната, ту другата армия имали превес. Накрая великият пълководец Анибал бил победен и отровата, която носел в пръстена си, му помогнала да избегне срама.
Подобно на него, Клеопатра потърсила достойнство в смъртта - чрез ухапването от отровна змия. И път към вечността, напук на Рим, Марк Антоний и Изида...
Отново се занизали години...
Дошла и Коледната нощ на 800-та година. В раннохристиянската базилика "Св. Петър" в Рим, на колене пред папата стоял кралят на франките Карл, наречен по-късно Велики. Тази нощ той бил посветен за император на Свещената римска империя. Когато през 768 г. Пипин Къси завещал франкската земя на двамата си сина - Карл и Карло, месец по-късно в двореца Аахен Карло умира. Тия, които виждат трупа, имат голямото основание да смятат, че носителят на девиза: "По-ценно е да действаш, отколкото да знаеш!", е отровен.
Но, на кого му стиска да твърди това?
Впрочем, оттогава е и обичаят при ръкуване да се свалят ръкавиците.
/За дамите това не важи/. За да се види, че подаващият ръка за поздрав не носи в дланите си отворен шип или приспособление, което да употреби незабелязано. В края на XV век конклавът избира за папа Родриго Борджия, който от развратен палавник, неочаквано за всички римляни се превръща в папа Александър VI.
Всъщност епохата на европейския Ренесанс е епоха на възход и процъфтяване на занаятите, културата, изкуството. За съжаление и време на политически убийства. За цялото семейство на новия папа Александър, отровата е в дъното на всяко политическо начинание.
Десетки книги са изписани за историята на този ренесансов род и прочутата борджиевска отрова, от която няма спасение. Никой не бил в състояние да определи състава на белия прашец, пренасян обикновено зад камъка на златен пръстен. Говорело се, че смъртоносната субстанция се приготвяла от умряло прасе, убита мечка, жлъчка от неизвестно животно, арсеник, чемерика и олово. Някой си Пиетро ди Албано твърди, че компонент на смъртоносния прашец бил и котешкия мозък, който, по негови изрични твърдения от това време...бил силно отровен!
Папа Александър VI - Родриго Борджия, станал жертва на наследственото изобретение, чиято рецепта се предавала от поколение на поколение. През август 1503 г. хората научили за смъртта му, уж от холера. Всъщност, по-късно се разбрало, че бил отровен заради някои мурафети от кардинал Алесандро ди Корнето по време на един от редовните разгулни пирове в папския дворец. Изпоразболели се всички гости на този пир, заболял и Чезаре Борджия, получавайки странни рани по лицето, до своята мъчителна смърт в гърчове и спазми. Двадесет години по-късно папа Лъв V отлъчил и анатемосал от църквата зловещия кардинал ди Корнето, след като вината му в отровителство била най-сетне доказана.
Впрочем - няма абсолютност в нито един от историческите анекдоти от описваната епоха. Безкрайните и безбройни убийства през времето на Ренесанса създават предпоставката да не се вярва в естествената смърт. Веднага след новината, се явявала мъчителната мисъл за употребена отрова - прословутия "бял прах" на Борджиите. Този, който според легендата принцът на Салерн дал на аргонския кардинал с думите: "След три дни ще умреш!". Защото тя, страховитата Venenum eternitatem, действала в интервал по желанието на убиеца или поръчителя - както ви се харесва! Ренесансът е епохата на двуарсеновия триокис, познатият на всички ни от романа "Арсеник и стари дантели" арсен.
Той не променял вкуса на храната и питиетата, можел да се даде и приеме незабелязано и неусетно, и притежавал преголяма отровност. Тогава, в тези славни времена, била създадена отговорната и комична длъжност при всеки един двор на суверен - опитвач на храна, за да не се тровят господарските хрътки!
Минавали години, но премахването на политическите противници чрез отрова не било рядкост и в епохата на Медичите. Екатерина Медичи, съпруга на крал и майка на трима френски крале, убила погрешка, с напоен с арсениева отвора ломен алманах, сина си Шарл IX, който по почина, оставен от известната приказка на Шехерезада за цар Юнан и лекаря Дубан от "Рибарят и страшният дух", плюнчил залепените страници на книгата, докато предал Богу дух за ужас на придворните и за вечна скръб на коварната си майка. Тя всъщност искала да премахне ненавистния си зет-хугенот Анри Наварски, но фаталната случайност пожелала друго.
Арсеникът и тогава, и по-късно бил предпочитеното средство за отърваване от неудобни политически лица, любовници, съпрузи и прочие персонаж на криминалните досиета. Някъде в средата на миналия век нашумя историята около смъртта на Наполеон Бонапарт. Анализът на случайно запазен кичур коса от Императора показал необичайно високо съдържание на арсен. Тогава сред специализираните научни среди започна спор - отровен ли е бил дребничкият пораженец при Бородино и Ватерло или арсеновата боя на тапетите от стаята му на остров Света Елена е изпуснала отровни пари.
И така - до безкрайност.
Впрочем, нашият фолклор също изобилства от подобни истории. Шпиономанията, която ни тресеше през 50-те години, отстъпи своето място на любовните романи от най-розовата серия. Но говорейки за литературата на отровителството, няма как да прескочим Караславовия роман "Татул". Все пак, отровителството и отровите, макар и част от човешкото ежедневие през вековете, не са част от човешките взаимоотношения, гарантиращи прогреса. Пък и легендата често превишава действителността. Но всъщност, точно така трябва и да бъде!

Подготвил Георги Караганчев