Трима от Шивачево

Кольо Славов Колеве първата жертва на войната от Шивачево. Той е роден на 4 декември 1922 г. Завършил прогимназия, Кольо започва работа на мина "Карабаир". Тежкият миньорски труд калява не само тялото, но и духа на младия работник. Напетата и силна фигура прави впечатление на командирите му в Шумен, където отбива военната си служба. Определен е за картечар в щурмова рота. На фронта Кольо Славов заминава след зачисляването му в запаса. Участници в първата фаза на войната, той и другарите му водят боеве с фашистката армия на югославска и албанска територия. На 4 ноември 1944 г. значително оредялата рота е обстрелвана от немски самолети. Появили се изневиделица, те сеят огън и смърт от въздуха. Зловещ куршум прекъсва писмото, което Кольо пише до дома. Когато в кметството на Шивачево се получава съобщение за смъртта му, не казват веднага на родителите, защото в селото е празник - 8 ноември, Димитровден. След празника майка му сложи черна забрадка, за да не я снеме докато е жива. Кольо и другарите му са погребани в църковния двор на с.Подуево в Албания.
Митьо Христов Каравалнекове погребан в гробището на гр. Харкан, Унгария и който пътува натам, посещава гроба му. Митьо Христов е роден на 12 юни 1922 г. в семейството на земеделци и баща му не отдава голямо внимание на образованието на големия си син - очаква да поеме работата. А Митьо е ученолюбив, реди буквите като че ли ги печата и обича смятането. Но баща му го праща след стадото. Митьо е висок, черноок, с открито чело, над което падат кичури черна къдрава коса. Служи в 11-ти пехотен полк. През 1944 г. завършва дивизионната школа, а в края на годината е прехвърлен в запаса и изпратен на фронта. За фронтовия му живот и гибелта му разказва неговият другар Иван Кръстев Пеев, бивш взводен свързочен подофицер към щаба на първо артилерийско отделение на 6-ти дивизионен артилерийски полк: "За фронта тръгнахме като на шега. Бяхме млади и опиянени от обичта на хората, които ни посрещаха и изпращаха на всяка гара с цветя. Знаехме къде отиваме, но нали не бяхме помирисали барут, смятахме пътуването за развлечение. При Сотин и Грабово попаднахме на укрепени немски позиции. Паднаха първите жертви и разбрахме, че войната не е младежка разходка. Помогнаха ни съветски катюши, които изгониха окопалите се немци. След едномесечен престой в Хърватско се насочихме към Унгария. Два пъти минавахме с шлепове река Дунав, докато се установим на позиции при селата Драва Чехи, Драва Полконя и Драва Соболч. Знаехме, че немците се готвят за голямо контранастъпление. За нас, българските бойци, най-страшните и величави дни бяха 5 и 6 март. В боевете превес вземахме ту ние, ту немците. Особено страшно беше при пехотата, която се топеше пред очите ни. Наложи се да отстъпим. Спряхме до с.Ипъчва. На 8 март тръгнах да проверя един телефонен пост. Вървях през полето, където се беше водил боят. Никога няма да забравя това ширнало се поле и труповете, приличащи на разпръснати снопи в пожъната нива. В една падинка се бяха свили две войничета и говореха, че имало много убити от техните. Казаха, че и от Шивачево има убито момче. Посочиха ми къде да погледна. Разбрах, че на мястото е паднала мина, защото труповете бяха обезобразени. Видях един по куртка, с лице почти отнесено от мината. От джоба на куртката се подаваше синьо тефтерче. Измъкнах го и от него падна писмо. Прочетох името на получателя и изтръпнах. Писмото беше до Митьо Христов от братовчедка му Елена Петкова от Шивачево. В тефтерчето имаше още огледалце и гребенче. Взех тия неща и тръгнах…"
Илия Кръстев Лазаров е роден на 2 декември 1921 г. Служи в 11-ти пехотен сливенски полк и след зачисляването му в запаса заминава за фронта. Бойният път на 11-ти пехотен полк е и негов път. Краят е в мартенските дни на Дравската епопея. След пробива на немците на 6 март 1945 г. първа и трета дружина на полка заемат позиции недалеч от брега на Драва до постройки, в които живеят слуги от близкия графски замък. Зад тях в резерв остават 24-ти бургаски и 29-ти ямболски полк. Войниците наричат това място "Циганско село". Дадена е заповед да задържат позицията на всяка цена. Немците са съвсем близо и всеки се окопава колкото може по-дълбоко. По заповед на подофицера, Илия Кръстев се изнася с картечницата си на по-предна позиция. В продължилата цяла нощ престрелка той е тежко ранен в крака. Превързва го и шинира, доколкото му позволяват условията и започва да вика другарите си, защото сам не може да се придвижи. Войниците чуват гласа му почти цялата нощ, но той е в ничия земя и командирът не разрешава да отидат, защото смята, че немци може и насила да го карат да вика. С още трима души Илия Кръстев е погребан край Харкан. Вишка Азманова