25 март, петък вечер, в салона на кукления театър отбелязваме една 80-годишнина - необозримо време назад за децата, които влизат в тази зала, преклонна възраст за младите, за Димитър Панайотов - недостатъчно да изживееш любовта на живота си. Той започва като актьор в драматичния театър, но после става създател на професионалния куклен театър в Сливен и е неговият първи директор и художествен ръководител. За заслугите му към кукленото изкуство и по случай навършването на 80-годишна възраст, сливенският общински съвет го удостои със званието "Почетен гражданин на Сливен".- Г-н Панайотов, защо точно актьор станахте?
- Това е дълга история. Ще я разкажа накратко. Още като ученик страшно много обичах драматичното изкуство. По него време в родния ми град Айтос имаше читалищен театър. Непрекъснато бях на техните репетиции, дори бягах от училище, за да ги гледам. Преди да замина войник, готвеха една пиеса на Островски - "Свети, но не изгрява". Нямаше кой да я препише на пишеща машина. За да разберете колко съм обичал театъра, да ви кажа, че аз не можех да пиша на машина, но за да поема тази работа, излъгах че мога. Взех една пишеща машина от общината и преписах пиесата. Казармата за мен беше дълъг и мъчителен период, който чаках да свърши, за да отида в театъра. По това време от Айтос имаше десет души професионални артисти, които играеха в различни театри в страната, но всяко лято си идваха и правеха една пиеса специално за града. Като казвам професионални, това означава получили професионално признание по т.н. чл.9. Тогава нямаше специално училище, което да завършат. Говоря за годините 1947 -1948. Тази лятна постановка по него време наричахме "ярка", защото приходът от трите или четирите представления, които се играеха, беше за актьорите, т.е. снасяше по нещо. Аз в тези пиеси участвах и вече ме смятаха за професионален артист. В състава играеше и моят приятел Ангел Савов, вече покойник, актьор в сливенския драматичен театър. Като виждаше моето влечение, той ме доведе в Сливен през 1952 г. Представи ме на тогавашния директор Любен Калинов. Той ми каза: "Няма да те изпитвам, защото за теб гарантира Ангел Савов." Зад стола му на стената, на една закачалка, висяха десетина ключа. "Да видим сега, Митко, какво ще ти се падне" - каза, пресегна се, без да се обръща и взе един от ключовете, които бяха за квартири. То пък ми се падна най-хубавата квартира, до пожарната. И ето ме вече актьор в Сливен. Веднага Калинов ми даде и роля за пиесата, която подготвяха за 9 септември - казваше се "Младият човек".
- Квартири за актьорите винаги са се намирали, но като че ли в ония години по-добре са се грижели за младите?
- Какво да ви кажа - това е неповторимо нещо. Не може да става сравнение със сегашното отношение. Започнах да играя, даваха ми роли, чувствах се много добре - задоволен, удовлетворен. Изиграл съм десетки роли.
- Коя сте запомнили?
- Най-добрата в кариерата ми, според мен, беше на Игнатов в "Таня" на Арбузов. Играл съм също Тудор в "Героична поема" - тя е с циганска тематика, в "Имат думата жените", в "Човекът с карираното палто" и др. Доста централни роли съм изиграл. Но да ви направя едно признание. Аз исках да стана звезда, но виждах, че не мога. Артисти като мене в България - с кола да ги ринеш. Не можех да бъда на върха. И на седмата - осмата година, когато от Окръжния съвет за изкуство и култура ме поканиха на работа, отидох. Завеждах театралните въпроси в отдел култура. Там се разгърнах - ходех, обикалях, създавах колективи - намерих себе си. По него време имаше куклен състав при читалище "Зора". Ръководителят му Тодор Пройков беше назначен за директор в Михайловград. Той дойде при мен и ми каза: "На теб поверявам колектива". Аз нямах много представа от кукленото изкуство, но поех, защото ми беше интересно. Запознах се с хората, гледах репетициите и постепенно у мен назря мисълта да направим професионален театър. В Ямбол имаше полупрофесионален, в Бургас - професионален. Направих една проектосметка, сложих я във вътрешния си джоб и отидох при Георги Данчев, председател на окръжния народен съвет. Така
и така, казвам, Бургас има, Ямбол има, Стара Загора има - хайде да направим и в Сливен куклен театър. "Ами хайде бе, Димитре, да направим! Донеси ми една финансова сметка, само няма да искаш много пари..." Извадих аз сметката. Исках 15 000 лева. Стигаха за заплатите на 15 души състав, от които 8 артисти, за една година време.
Аз бях при него на 29 декември, на 30 декември той отпусна парите. На 2-3 януари проведохме конкурс за артисти с хора от цяла България. Мен ме направиха директор и така от 1970 г. започна полупрофесионалната дейност на театъра. Викнахме един професионален екип от режисьор, художник и композитор, направихме първата постановка - "Момче и вятър".- А кога театърът стана професионален, т.е. държавен?
- През юни същата 1970 г. в Шумен се проведе преглед на полупрофесионалните театри. Освен с "Момче и вятър", се представихме и с "Червените дяволчета". Представихме се отлично. След време се чу, че ще одържавяват театри. Аз започнах да пиша писма до Комитета за изкуство и култура, потърсих връзки. Оказа се, че и явяването ни в Шумен е допринесло изключително много, защото то е било един вид сгледа на полупрофесионалните театри. От 1 януари 1971 г. пет театъра - в Шумен, Плевен, Габрово, Ямбол и Сливен, станаха държавни. И впрочем почна ходене по мъките - първите месеци, докато се уредим. Нямахме сграда. Пак отидох при Георги Данчев. Той ми предложи тогавашното кино "Балкан" или малкия салон на "Агликина поляна". За кино "Балкан" трябваха много средства, за да го приспособим за куклен театър, а и знаех, че е на турската община. Избрах "Агликина поляна". Дадоха ни автобус, актьорите станаха вече дванайсет.
- И вие, и други хора свързват Георги Данчев с много от стойностните неща, направени в Сливен. Как работеше той?
- И Георги Данчев, и Георги Йорданов, който тогава беше първи секретар на окръжния комитет на БКП, имаха прекрасно отношение към театъра и въобще към изкуството. Което беше в техните възможности, правеха го. С Георги Йорданов бяхме добри познати. Той ми казваше: "Митко, ако искаш да ти свърша работа, няма да ми пишеш ферман - няколко реда само ми напиши. За да има добър театър по мое време, заслугата е и тяхна. Аз повиках всички добри режисьори, художници в нашия театър. Актьорите бяха прекрасни. Те искаха, аз давах. И правеха прекрасни представления. Времето, през което бях директор - 1970 - 1978 г., наричаха Златния век на кукления театър. Никой директор после не можа да стигне това ниво. Имаме четири пиеси, направени по мое време, които са ненадминати и недостигнати. Това са "Малкият принц", "Златка златното момиче", "Бялата чапла" и "Шестте пингвинчета". За съжаление, като напуснах театъра, ядрото се пръсна.
- Защо?
- Това е една история, която не ми се разказва. Такива неща по това време ставаха. Така освободиха Крум Георгиев, който направи ансамбъла - направи го и го освободиха. Мене не ме освободиха, принудиха ме да напусна. Отидох в Бургаския театър. Завист, злоба - колкото искате. - От години вече сливенската община плаща на мюсюлманското духовно настоятелство огромни наеми заради сегашната сграда на кукления театър. Кое точно е било на турската община - земята или и сградата? - Всичко е тяхно. Голяма грешка направи следващият директор Злати Златев, който построи сегашния салон на кукления театър. На мястото на старото кино "Балкан" се построи напълно нова сграда, с напълно нов салон. Но собствеността не е била прехвърлена, останала е на турската община. Тази сграда струваше 6 милиона лева. Те са дадени от общината, която сега плаща наеми.
- Накъде отива кукленото изкуство? Защо, впрочем, все още се казва "куклен"театър, след като в него кукли май вече не играят - т.е. актьорите не щат да се крият зад параван, а държат да ги виждаме?
- И сега има пиеси, които се правят с кукли. "Мистерия с яйца", например, е с кукли и актьори. Но се избягва вече да се играе зад паравана. Такава е модата, тенденцията - и не само в България. И при такъв театър артистът трябва да е много добър кукловод, за да може детето да го забрави и да гледа само куклата. Вярно, че родоначалникът на кукленото изкуство е параванът. Но този театър също се развива. Подобна тенденция впрочем идва и от принудата да се правят пиеси с малко хора. Не може зад параван да се играе с двама души. Там трябват повече хора. По мое време съставът на театъра беше 31-32 души, а артистите бяха 18. Ако пък 18 души изкараш на сцената да играят - то ще стане бъркотия. В миналото много се ползваха и куклите с конци, но сега - не. Много е сложна техниката. Сега се ползват механични кукли. Кукленото изкуство е стародавно. Преди време в музея в Карнобат видях четири кукли, много красиво изработени, управляват се с педал. Разбира се, само се въртят насам-натам, но те са още от турско време. Хората винаги са харесвали това изкуство. Сега ходя по сливенските училища и изнасям лекции за кукленото изкуство пред по-малките деца и за драматичното пред по-големите - интересът е голям. Само този, който е виждал насълзените очи на детето, когато неговият герой е в беда и искрящите му очи, когато героят побеждава, само той разбира цената на кукления театър. Но по мое време в неделен ден се играеха по две представления и салонът беше препълнен. И сега има представление в неделя, но публиката е малко. Като че ли отвикна...
- Кукленият театър доста пътуваше - как ви възприемаха в чужбина?
- Наистина много пътувахме, участвахме във фестивали. С "Шестте пингвинчета" си спомням в Магдебург взехме едно от първите места. Пак там бяхме с "Малкия принц" - незабравимо представление. Това е най-добрата пиеса, която театърът някога е правил. Драматургът на тамошния театър - Дитер Пойнс, който бе драматизирал произведението, ни каза: "Вече знам за кого съм написал пиесата - за сливенския куклен театър".
- Вие сте човек, който се е изявявал на сцена, синът ви Панайот Панайотов - също. Той обаче е по-популярен от Вас - не му ли завиждате малко?
- Аз обикновено се шегувам, че имам двама сина. Единият е певец, обича го половин България, другият - театъра. Това е вторият ми син. Той весели и създава радост на децата от Сливен. После театъра, съм обичал жена си. Вече 55 години живея с нея. Тя е счетоводителка, но в нашата къща се е говорило най-много за театър, не за счетоводство, не и за естрада. Панайот исках да го правя артист, да иде във ВИТИЗ, но той не рачи. Той не иска да бъде друго, освен певец. Завърши консерваторията. Ако беше посредствен певец, нямаше да се занимавам с него - в смисъл, че го свързах с композитори, с хора, които разбират от естрада. Но вие него сигурно познавате по-добре, отколкото мен. Ще бъде на честването на годишнината ми, включен е в програмата. И той е като мен, нали има и песен такава - айтозлия - сливналия. Интервюто взе Йорданка Раданчева