Йордан Лечков:Кмет се рекетира и публично, и на четири очи
Най-прославеният Йордан
сред футболистите и най-неочакваният Йордан сред политиците стана кмет на Сливен.
От десетилетие срещу Богоявление местните управници започваха от Йордан Лечков
списъка с честитки за именяците, без да подозират, че тъкмо той ще им седне в
стола. В последните кметски избори голмайсторът би такъв шут на статуквото, че
и речевити анализатори се оказаха неподготвени и ограничиха коментарите си до
клишета от футболния жаргон. Седмица преди решаващия вот на балотажа в Сливен,
върху предизборните плакати на Лечков се появиха колажи, които заменяха главата
му с футболна топка. Електоратът обаче не се стресна от ясното послание на губещите
и предпочете в следващите 4 години да вижда уверената усмивка на футболната легенда
вместо угрижената маска на омръзнали партийци. Когато Сливен го избра за кмет,
Лечков каза, че е орисан с две поличби. Първата, че се е родил с вдигнати ръце
като победител. Втората, че е наречен Йордан, за да празнува името си на Богоявление.
Г-н Лечков, имате ли самочувствие на човек, белязан да постига успехи?
- Сигурен съм. Така съм възпитаван, пък и досега съдбата не го е отрекла. За Йордановците
се знае, че успехът им идва трудно, но винаги идва. Отсега личи, че в тази категория
е и малкият ми син Данчо Лечков. Наследство му е усетът за пас, другото ще е упоритост.
Най-лесният ви успех?
- За 36 години нямам лесен успех. На 18 г. влязох в професионалния футбол и с
ФК "Сливен" взех купата на България през 1990 г. На 24 г. станах шампион
с фланелката на ЦСКА и пак тогава бях първият българин, който се наложи в Бундеслигата
като играч на "Хамбургер Шпортферайн". На световното в САЩ`94 станах
бронзов медалист с националния ни отбор. Това са звездни мигове в моя живот, но
в никакъв случай не са дошли лесно.
Най-трудният ви успех тогава?
- Всичко постигам с работа, постоянство и неотстъпчивост. Всеки ден е прескочено
препятствие към по-висока и далечна цел. Най-трудният ми успех е да бъда такъв,
какъвто аз се харесвам. Най-голямата ми отговорност пред другите е да не изменям
на себе си.
При старта на предизборната кампания казахте, че като се гледате в огледалото,
много се харесвате за кмет. Тогава тези думи звучаха като атрактивно предизвикателство,
а рутинните политици те подцениха и загубиха. Какво казва огледалото четири месеца
по-късно?
- Че кметският стол има нужда от мен и от промяната, която искам за града си.
Няма какво да се лъжем, за мен кметските правомощия са непознат терен. Политиката
е като игрище, на което може да риташ, но може и да си запалянко, който аплодира
или освирква. Досега съм бил в публиката, даже не в агитка, защото не съм имал
фаворит сред политиците. Не съм разполагал с обществена власт и затова не съм
я опознал като средство, с което мога да възродя града си. Сега това е главната
ми цел. Според наложените представи може да изглеждам неподготвен за този важен
пост в местното управление, но от 5 г. съм администратор в моя бизнес, който не
е малък, нито лесен. Той има общи принципи със социалното управление. Не може
да се отрече, че ми се удава подборът на подходящи кадри и мотивирането им да
работят в екип.
Какво видяхте в политиката?
- Не възприемам политиката като тарикатлък. Казвам съвсем ясно: за да спечели
народът, политикът трябва да загуби. Хората, които управляват България, трябва
да забравят своето его и да не се изкушават от облагите на властта.
Имаме ли такъв политик?
- Като саможертвени политици уважавам Георги Първанов и Симеон Сакскобургготски.
Нашето общество не е дорасло за класическа демокрация. България има нужда от президентска
република, особено ако постът на държавен глава се осмисля от фигура като Георги
Първанов, която укротява и обединява институциите. Аналогична трябва да е и силата
на кмета в местното управление. Разпределянето на отговорности между различни
власти е демагогия, която поддържа жизнения стандарт на политиците, а не на народа.
Няколко милиона българи са губещите.
Кое е най-досадното в кметската работа?
- Не съм настроен към досада. Както се казва, на който му изчезне магарето, търчи
при кмета да му го върне. Затова има местна администрация, да помага на гражданите.
Неприятно е с ходатайствата. От първия ден партийци и общинари ме притискат за
всевъзможни пазарлъци. Срещу подкрепа на предложенията ми искат назначения на
техни хора в общински фирми, в администрацията. Един иска 500 декара земя безвъзмездно
за 25 г., друг се натиска да ми е заместник, трети настоява за общински имот с
месечен наем от 10 лв. От всички общински предприятия се източват средства, но
това няма да продължава. Влизам в открита битка срещу личните облаги от службата
общинар. На сесиите се говорят глупости, защото там и бездарните имат публика.
Правят си упражнения по ораторство, следят перфектно процедурата и кое след кое
се гласува, а градът затъва и няма едно полезно решение, което да го измъква нагоре.
Аз съм деен човек, това преливане от пусто в празно ме изнервя, само спортният
дух ме държи в равновесие при тази некадърна говорилня, за която плаща целият
град. Зад партийни фасади пък си преживяват няколко лидери и рекетират от името
на политическа формация.
Как се рекетира кмет?
- Всякак - и публично, и "на четири очи". Това е първото, което ме озадачи.
Затова съм категоричен, че с обществено управление трябва да се заемат богати
хора - не само материално заможни, а с духовни ценности. Политическото пространство
е преситено от лицемери, които нямат понятие за социален морал. Истинската звездомания
не е сред спортистите и артистите, а сред политиците, даже на ниво селски кмет.
Аз поисках и получих власт, за да променя отношението на администрацията и на
институциите към гражданите.
в. "24 часа", 6 януари 2004 г., Йордановден
Интервюто публикуваме със съгласието на авторката му Росица Сандулова