Възрожденецът Раковски
В Котел през 1821 г. е роден един от най-видните дейци на борбата за свобода Георги Стойков Раковски. Учи в килийното училище, после в Карлово при Райно Попович. След това в гръцкото училище в Куручешме. Тук изучава хуманитарни и природни науки, както и древни езици. Завършва гимназия в Атина. Първите родолюбиви чувства на Раковски се изявяват в борбите между турчета и българчета по улиците на Котел. Родолюбивите чувства у него се разпалват от революционната дейност на вуйчо му капитан Георги Мамарчев, който става за него еталон за всеотдайно служене в борбата против поробителя. Затова приема за собствено име неговото Георги и от този момент той е Георги Стойков Раковски. Все пак времето, в което живее и учи Раковски, не е богато на революционни изяви. Като будна натура, като личност, търсеща път и свое място в борбата за свобода, дълго се лута. Юношата става член на един дервишки орден, в който, за да влезеш, не е необходимо да бъдеш мюсюлманин. Така младият Раковски облича дрехите на странстващ монах и се пренася да живее в текето (мюсюлмански манастир). Докато учи в Цариград, Раковски се включва в борбата за църковна свобода, като подпомага нейните водачи Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Пак с революционна цел посещава няколко пъти Атина, където се свързва с български патриоти. Създава връзки с гръцката революционна младеж. Увлечен в бунтовния кипеж, става деец на създаденото "Тайно македонско дружество", целта на което е едновременно с гръцкото въстание в Крит да се организира въстание и в България. След напускането на Гърция се установява в Браила под името Георги Македонски. Тук работи като частен учител по старогръцки и френски език в заможни български семейства. Влиза във връзка с ръководството на "Тесалоепирското дружество". В Браила Раковски успява да уговори и подготви общи действия за настъпление на българи и гърци срещу Турция. Румънската полиция открива дейността му, но Раковски успява да се укрие. През юли 1842 г. румънското правителство осъжда българския революционер на смърт. Помага му фактът, че по това време е гръцки поданик. Румънското правителство го предава на гръцкото консулство, за да го препрати в Атина за изпълнение на присъдата. Не мисли така гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатас. Той високо оценява личността на Раковски и вместо да го качи на бесилото, тайно го изпраща да учи във Франция. Раковски се установява в Марсилия и започва да учи право. Остава без средства и след две години се завръща в Котел. Преди да тръгне към родния дом през 1844 г. отново приема името Георги Стойков Раковски. В Котел решава като баща си да се отдаде на абаджийството и търговията. Само след една година е арестуван заедно с баща си Стойко Попович и в Цариград е осъден на 7 години затвор. През големи изпитания минава бащата, за да успее да извади сина си от затвора, което става през 1848 г. Излизайки на свобода, Раковски остава на работа в Цариград като адвокат и търговец. Успоредно с тази дейност, отново се включва в борбата за църковна и национална свобода. От това време датират и първите му литературни опити. Един от тях е споменът за затвора "Неповинен българин". Чрез потурчения поляк Вл. Чайковски, Раковски се запознава с още един друг поляк Пшевлоцки. Българският възрожденец се уговаря с него да действат общо. Пшевлоцки дава средства на Раковски, за да събере чета от 15 души конници, която да отиде в габровския Балкан и там да събере още толкова хора и да провъзгласят "Временно революционно българско правителство". Полякът убеждава Раковски да напише една прокламация, която той ще напечата и щом настъпи моментът, ще я разпръсне в пределите на България. Той го убеждава, че само тогава Франция ще се застъпи за българите пред Портата. А целта на поляците е да убедят Англия и Франция, че трябва да се съюзят в борбата срещу Русия. По време на Кримската война (1853-1856 г.) Раковски организира тайно общество с цел да съдейства на руската армия, чрез формиране на български корпус на турска служба, който да спомогне и за масово въстание в страната. Той изпраща свой човек в Сърбия и Влашко за среща с руски пълководци, за да ги запознае с българския план и да търси тяхното съдействие. Раковски не може да отиде, защото става преводач при Ахмед паша. Но предателство попречва да се реализира идеята и спомага да бъде заловен Раковски. Турците не успяват да го разкрият и да постигнат целта си, защото той упорито поддържа твърдението, че грешат в оценките си, защото е назначен на тази длъжност с ферман. Все пак го изпращат с шест въоръжени низами и един юзбашия в Шумен в главния стан на армията. След края на Кримската война Г. С. Раковски се премества в Сърбия. През 1856 г. с помощта на Данило Медакович започва да издава вестник "Българска дневница". Успоредно с това в Нови Сад подготвя пробния брой на в. "Дунавски лебед". През посочения период работи упорито върху българското историческо минало и обмисля основание на Българско книжовно дружество. През 1860 г. се установява в Белград. Тук организира издаването на в. "Дунавски лебед" и осъществява отпечатването на поемата "Горски пътник". В тази страна разцъфтява творчеството на Г. С. Раковски, който написва: "Предвестник горскаго пътника" - 1856 г., "Дунавски лебед" - 1860 г., "Кратко разсъждение" - 1860 г., "Няколко речи о Асен Първому" - 1860 г., "Български вероизповеден въпрос" - 1860 г., "Българските хайдути" - 1867 г. Съчиненията му са лишени от научни достойнства, но имат грамадно историческо значение за повдигане на народния дух и повишаване самочувствието на българския народ. Те се очакват с голямо нетърпение и се четат масово. В нашия град разпространител на произведенията на Раковски става учителят Анастас Х. Добрев, като пътува по земите на Балканския полуостров, зает с пласиране плащениците, изработвани от майка му. Раковски се изявява като публицист, историк, етнограф, фолклорист, философ и поет. Всичките си дарби, способности и умения използва и подчинява само на една цел - да спомогне за разпалване на родолюбиви чувства в мало и голямо. Защото на него му е ясно, че турците никога не ще напуснат България по своя воля, докато народът се свива от страх и позволява да бъде унижаван, робията и кланетата ще продължават. Поемата му "Горски пътник" извиква спонтанен отзвук в душите на своите читатели. Всеки, който прочете поемата намира сходство между своята участ и страданията, прокудили героите на Раковски в планината. Към края на 1861 г. отношенията между Турция и Сърбия се влошават, затова княз Михаил подготвя изгонването на турския гарнизон от Белград. Разбрал това, Раковски се свързва с хайдушките войводи, намерили убежище в Белград. Той замисля създаването на чети, които при избухване на войната да навлязат в българските земи и да вдигнат народа на бунт. Раковски е роден държавник и дипломат, притежаващ необходимите качества, нужни за установяване на политически контакти, поради което сръбското правителство скоро го приема като официален изразител на амбициите на българския народ. Ето защо сръбското правителство му разрешава да образува българска легия в Белград. Тя го снабдява с нужните средства за издръжка и обучение. Помощи за българската легия събира още българската емиграция в Браила и Виена. От Париж д-р Г. Вълкович пише на Раковски, че му предлага услугите си на хирург и лекар. А Панайот Хитов в едно писмо до Раковски го уведомява, че започва подготовка на въстание в Сливенския край. Укрилен от помощта на сръбското правителство и българската емиграция, той изпраща куриери с позиви, които стигат до всеки кът на България и емигрантските организации в чужбина. На призива се отзовават младите от поробена България и от емигрантските среди, които се отправят към Белград. Тук идват и старите хайдушки войводи, на които Раковски не дава униформа на легисти, а разрешава да носят пищните си дрехи. От север и запад пристигат младите интелектуалци, прекъснали своето обучение, както и много други знайни и незнайни родолюбци. Постоянното седалище на народния войвода Раковски е в Белград. Той минава по улиците на града на път към двореца във файтон, ескортиран от конници. Той присъства на официални балове, на разговори с княз Михаил. Понякога се появява в бяла униформа, обшита с червен гайтан и позлатени еполети. Друг път е в алена униформа с черен кожен калпак и ботуши. Има случаи, когато отива облечен в прекрасен фрак, с цилиндър и бамбуков бастун. Всичко това Раковски прави със скрития смисъл да се отдаде на България видимо достойнство, равно на това на другите държави, които имат князе и посланици да ги представят. Целта на Раковски е да покаже, че българската легия не е просто доброволческа част в сръбската армия, а независима приятелска сила. Уговорено е с крал Михаил след победата на врага в Сърбия, сръбските войски да навлязат заедно с легията в българските земи и да помогнат за освобождението на България. Със средствата, отпуснати от сръбското правителство и казарменото помещение, Раковски организира живота на легията. Всички членове на легията са облечени в красиви хусарски униформи от бяло сукно, обшити със зелен и червен гайтан, съответстващ на българското знаме. Униформата се допълва от високи ботуши, кавалерийска сабя и черен калпак с перо и златен лъв с надпис "Свобода или смърт". Легистите след всяка седмица стават по-уверени, по-смели в стрелбата, по-добри на упражненията, при надбягване. Сам Раковски идва да наблюдава как протича подготовката им. При един такъв ден на легионерите е определено да прескочат ров от изоставено турско укрепление. Много от легионерите отказват, но когато идва ред на дякон Игнатий да го прескочи, той с лекота прелита през рова. Раковски проследява този момент и радостно извиква: "Левски скок". Това впечатлява всички и те дават на младия революционер името Левски, което по-късно самият той възприема като свое презиме. Когато Раковски преценява, че постиженията на легистите в бойната дисциплина и майсторско боравене със сабя и стрелба заслужават да ги поздрави, облича дрехите на Народен войвода сяда във файтона с разветия български трибагреник и отива в казармата. Щом го виждат, легистите развълнувани застават мирно. Раковски се изправя, поздравява ги за отличното усвояване на всички поставени задачи. Той им казва, че те са първите български синове - борци за свободата на поробената родина. След словото призовава всички да коленичат пред българското знаме. През пролетта на 1862 г. назрява конфликтът между Турция и Сърбия. На 3 юли /нов стил 15 юни/ 1862 г., неделя, внезапно долита вестта за стълкновение между сръбските и турски части в Белград, при което е убито едно сръбско момче. Това става знак за повсеместна битка из целия град. В нея Раковски с легията нанася най-силните удари на турския гарнизон в Белград. На 5 юли сутринта турците подновяват борбата. Легистите цели три дни и нощи задържат атаката на турците, въпреки тяхното превъзходство по брой и въоръжение. Проявите на легистите толкова силно трогват княз Михаил, че той лично ги поздравява. До действителна война между Турция и Сърбия не се стига, поради намесата на Великите сили. Свиканата от тях конференция в Цариград решава установяването на мир между Сърбия и Турция, но обсадата не е вдигната и българските легисти остават на поста си през цялото лято. Първа българска легия завършва съществуването си през есента на 1862 г., когато приключва конференцията в Цариград. При новосъздадената обстановка българската легия става ненужна на сръбското правителство. На Раковски му е наредено да я разпусне, защото няма да има навлизане в България. С болка Раковски събира легията и й съобщава, че трябва да ги разпусне. Той снабдява всички свои хора с пари и документи за прехвърляне в Румъния. В краткия си живот той изминава дългия път на израстване в революционната борба на българския народ и стига до извода, записан в позива от 1 май 1862 г.: "Нека никой не мисли, че свободата се добива без кръв и без скъпоценна жертва! Нека никой не чака от другиго да го освободи! Нашата свобода от нас зависи! Нека всеки запише в сърцето си, за своята възторжена реч - свобода или смърт!" Раковски от името на "Върховното народно българско тайно гражданско началство", съставя прочутия "Привременен закон за народните горски чети за 1867 г." Той съзнава, че такива документи са необходими не само, за да се канализира стихийният устрем на младата революционна борба, но и да се узакони тя да придобие тежест в съзнанието на народа. През 1867 г. на 10 октомври Раковски умира. Денят е намръщен и леко ръми, сякаш и природата тъгува за ранната смърт на големия български син.