Глобус ЕС
EL

Режисьорът Ивайло Гандев: ИСКАМ ДА ВИДЯ ТЪЖНО УСМИХНАТИ ХОРА

18.12.2017 / 19:09

„… Разказването на истории не е проста работа. Слушането им още по-малко… Нашата история е за ... Едно дете? Една майка? Един мъж? - останал завинаги на седем. Един човек, себеотрекъл се в името на новородено човешко същество. Нашата история е за грижата, жертвоготовността, мизерията, болката, страданието, усмивката, любовта и желанието да се живее... да се живее в името на друг...“

Това са думи на Ивайло Гандев, чието име в афиша на Сливенския драматичен театър вече не е само като актьор, но и като режисьор. Режисьорската си кариера Ганди започна с един покъртителен и с безспорни художествени качества спектакъл - „Семьон“ на Андрей Платонов.

Премиерата се състоя на 27 октомври. На 19 декември е поредното представление в камерната зала на театъра. И защото това представление има всички основания да бъде гледано, предлагам за него /и за себе си в него/ да разкаже самият режисьор – Ивайло Гандев.

- Защо избра разказите на Андрей Платонов за литературна основа на дипломния си спектакъл?

- Попаднаха ми неговите разкази и открих в тях не само професионален, но и личен мотив. Аз не знам кога човек узрява за майчинство, бащинство и въобще за това да бъде родител, но темата за децата винаги е била трудна, тежка и болезнена тема. Когато имаш дете, както в случая аз имам моя син Рафаил, започваш да си задаваш едни странни за досегашното си битие въпроси, да си мислиш какво би било, ако го няма и да усещаш, че страхът и болката от тези мисли са неописуеми. Това са ужасни истории, които ние с колегата ми Димитър Марков разказваме. В историята на Семьон има много биографичност за самия Андрей Платонов, колко в нея е художествена измислица и колко е реалността е друг въпрос. Те са били 14 деца. Той е най-големият и е поемал на плещите си грижата за останалите. Аз имам една любима реплика в това представление, когато бабата акушерка казва на майката: „Какво друго ще правиш, ако не раждаш? Ще се сгърчиш, ще погрознееш, няма да разбереш, че си живяла. Трябва да се мъчиш, за да знаеш, че си жив.“ Тази философия е много християнска, но има някакъв цинизъм в разбирането й за мъчението, като средство за преодоляване на цялата нищета и мизерия. Тук един човек разказва за нещо, което реално се е случило преди много години. Той казва, че е на седем. Това е най-силния му спомен за нещо, което не те оставя и се преповтаря до безкрайност, и ти в един момент губиш своята идентичност, не знаеш дали си мъж, жена, момиче или момче.

- Самият театрален разказ от първо лице е много въздействащ. Така ли е в разказа на Платонов и чия е неговата драматизация?

- Самият разказ е в трето лице. Драматизацията е моя. Борбата в мен беше между това дали да разказваш за някой друг или да разказваш ти за самия себе си – кое ще е по-разтърсващо. Има такива жигосвания в живота на човека, които го карат да живее в една цикличност на битие, което сам си е задал. И е невъзможно да избягаш, да се самоопределиш, и се мъчиш в името на нещо, което трябва да оцелее.

- Има такава тема, за жертвата. В името на какво? Какъв е нейният смисъл?

- Да, има, но кой е жертвата реално? Той ли е – Семьон или тези, които ги няма вече?... Няма жертва „в името на“, няма някакъв скрит смисъл. Има пустота. Има една самота, която човек носи и живее в нея през целия си живот.

- С какво е актуален днес текстът на Платонов?

- Платонов е писал този текст 30-те – 40-те години на миналия век и днес той е много адекватен на времето, в което живеем – изгубена е духовната употреба на живота, изчезнала е духовността. Никой не може да ти каже какъв е смисълът, въпросът е, че нямаме уважение към живота на другия. Аз имам усещането, че животът е остойностен, той има някаква цена, която ти можеш да си позволиш, т.е. животът не е безценен, което е ужасно.

- Доста тъжен е този разказ. Има ли оптимизъм в него?

- Предпочитам тази тъга пред безмисления смях. Защото ние свикнахме да се присмиваме, но не сме весели. Аристотел казва: катарзис. Като отидеш да гледаш нещо, би трябвало то по някакъв начин да те провокира да си дадеш сметка къде си ти в това, което виждаш, което чувстваш, което ще преосмислиш. Аз нямам за цел да променям света или хората. Ако публиката може да си даде равносметка за това, което е видяла, това е чудесно. Това е представление на усещането за пръст, за майка, за баща, сестра, брат, за старица, за цвят, за мирис. На сцената нямаш нищо, имаш една кукла и една количка. Ти трябва да ги съпреживееш тези неща и хората да ги поемат от тебе. Провокацията е в полето на усещанията.

- Въпреки, че зад емоцията личи подредена и изведена от „А“ до „Я“ режисьорска логика, спектакълът хваща за гърлото...

- За мен е важен сантимента, чувствителността на възприятието. В съвремието започнахме много да бъркаме понятията. Като кажеш сантиментално, значи трябва да е сълзливо. Чувствителността за мен е важна, необходимо е тя да бъде събудена – тази, която заобикалящия те свят приспива и убива, за да те направи „смел и безупречен“.

- Защо избра Димитър Марков за ролята на Семьон?

- Не защото е от Ямбол. Има нещо Семьоновско в него. Той е най-вярващият в стила, който се опитвам да наложа. Гледах много снимки от това време, тогава децата, момичета и момчета, са носели нещо като дреха нощница или камизолка тип рокля. И когато гледах старите филми и снимки, лицата на тези деца наподобяваха неговото лице. Много е важно, с хората, които срещаш в своята работа, да мислите в една посока. Както се казва в едно стихотворение на Борис Христов, за да разбереш човека, „трябва много вино с него да изпиеш.“ С Димитър Марков се разбираме и се усещаме като хора от една професия. Специално за този текст имах нужда от човек, който да те разбира от половин дума. И това беше той.

- Какво искаш да оцени публиката в твоя спектакъл?

- Човек трябва да връща миналото, за да оценява в какво живее. Има една руска поговорка: „Който миналото спомене, окото му да изтече, който го забрави – и двете“. Предпочитам да ми изтече едното око, отколкото да вървим във мрака, какъвто и да е той. При представянето си веднъж, един американски диригент завърши с това как, когато карали евреите към концлагера, една жена непрекъснато се карала на братчето си, че е забравило обувките си. И когато след време тя излязла от концлагера без него, дала си сметка, че е трябвало не да му се кара, а да му се усмихва. Искам да видя тъжно усмихнати хора в публиката. По усмивката разбираш, че този човек те е разбрал, че приема това, което си направил. Тази добра тъга те кара да продължиш напред. Важното е да виждаш. Да се случи тази игра за ума и за сетивата.

Разговора води: Щилияна Василева

 
 

Copyright © 2008-2018 Сливенски новини | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев