Глобус ЕС
EL

КАТО БИБЛЕЙСКИЯ ЙОВ, КАТО ВСЕКИ САМОТЕН ЧОВЕК

18.12.2017 / 18:02

Димитър Марков и неговото превъзходно изпълнение в монодрамата „Семьон“ по Андрей Платонов, с режисьор Ивайло Гандев, бяха бурно аплодирани от публиката. В кратко интервю актьорът разказа за своя герой няколко любопитни подробности. Ето какви.

- Кой е Семьон?

- Семьон е един малък герой на Андрей Платонов, изпаднал в една много жестока ситуация, който живее в изключителна мизерия във времето на големия глад в Русия, глад материален и духовен. Семейство с пет деца живее в малка барака, той краде огризки и ябълки от съседските къщи, за да нахрани братята и сестрите си. В по-общ план Семьон прилича малко на Йов върху ямата – любим образ на абсурдистите, които се появяват малко след Платонов. Йов е човекът, предаден в ръцете на Сатаната, който го наказва по всякакъв начин, за да тества вярата му в Бога. Какво може да иска Господ от един нищожен червей, който лежи на едно бунище, пита Юнг. В този план е разказана историята на нашия мъничък Семьон, роден в страшна нищета, доведена до абсурд. Но по някакъв начин това същество интуитивно усеща, че е човек, че има други неща, освен глада, които го вълнуват и той говори с червеите и тревичките – тези моменти сме взели от друг разказ на Платонов, „Осминка“. Това е едно дете, което на 4 години трябва да стане мъж и да поеме грижата за многото си братя и сестри, наравно с майка си, която умира и той остава сам с тази огромна отговорност.

- Какво ти и твоят Семьон казвате на днешната публика?

- Идеята на този спектакъл е, че, когато един човек обича хората около себе си, той е готов на всичко за тях, дори да се превърне в тяхна майка. „Не ни трябва коза, трябва ни майка“, казва баща му и това е моментът, в който невръстното 7-годишно дете облича роклята на майка си и започва да отглежда братята си като майка. Той не може да артикулира и да формулира мотивите си, защо е малък. Това е наивно, абсурдно, нелепо, ако се замислим, обаче той всъщност се превръща в един … ангел.

- Не е ли твърде изморително да играеш сам със себе си един час на сцената? Как един актьор може да задържи вниманието на публиката толкова време?

- Точно в този спектакъл, в нито една секунда не съм усещал умора. Сам със себе си и с тези, които са в залата е доста интересна игра. Това е изпитна работа по режисура на Ивайло Гандев, ние имахме доста време за репетиции, докато нещата улегнат и се получат. Имахме много хубава публика на премиерните спектакли в Сливен. На всяко представление усещам по 200 очи, вперени в мене в камерна зала, с много интерес. Контактът с публиката се получи перфектно.

- Какво значение има началото на спектакъла?

- Той започва с един човек, който слуша комунистически маршове, започва да се кръсти и си счупва ръката. В това „намигане“ има и доста сериозност.

- Откривате ли с това представление някакви нови хоризонти в театралния изказ?

- Колкото и да е ориентиран спектакълът към публиката, тук има един вътрешен монолог, който излиза навън. Въздействието идва от нещата, от историята, която минава през мене, за да достигне до зрителя, а тя е потресаваща. Имаме доста смели ходове в самия спектакъл. Сцената е гола, цялото внимание минава през мен, няма опорни точки, няма никакви средства за „защита на артиста“. Разказът „Семьон“ ние обърнахме не само в първо лице, но и в сегашно време, което е много силен театрален ход. Разказът е доста литературен, а ние го направихме като един сън, като един кошмар, от който той не може да излезе. Затова Семьон сънува какъв би искал да бъде – сънува, че е цар на вълците и в главата му се прокрадва наивната представа, че има и нещо по-различно от окаяния му живот, че може би той е роден за друго…

- Това първата ти среща с Андрей Платовов ли е?

- Не. Първото представление, което съм играл на професионална сцена, беше по „Изкопът“ на Андрей Платонов , с режисьор Иван Станев, което нарекохме „Изкопни работи“. Режисьорът беше извадил някои интересни изречения от този роман, като да речем „Мъртвите и те са хора“. Този автор е много краен, много сериозен, при него нещата са оголени до кръв, до болка.

- Изпълнението си в този моноспектакъл сравни с ария, защо?

- Исках да мина през тази история, да се заиграя с нея актьорски, без много-много да го мисля. Просто да я „изпея“. Има един такъв момент, когато актьорът трябва да си пусне природата и да се опита да не разсъждава. Както е казал Мейерхолд: първо да бягаш, после да се плашиш.

- Защо този спектакъл заслужава да се гледа?

- Това е едно представление, направено с много артистизъм, което се занимава с темата за човека, оставал сам в един жесток свят. Тогава този човек се изправя сам срещу себе си и излизат наяве всичките му кошмари, което се случва и на всеки чувствителен човек от 21-ви век, затова е хубаво да се види.

Разговора води: Щилияна Василева

 
 

Copyright © 2008-2018 Сливенски новини | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев