Глобус ЕС
EL

Стефан Вълдобрев за театъра, музиката и „Тектониката на чувствата”

Стефан Вълдобрев в постановката „Тектоника на чувствата“ от Ерик-Еманюел Шмит
16.10.2017 / 15:02

На 16 октомври в Драматичен театър „Стефан Киров“ ще се играе второто представление на „Тектоника на чувствата“ от Ерик-Еманюел Шмит, с участието на артистите Стефан Вълдобрев, Стефка Янорова, Пламена Гетова, Вяра Начева, Николина Велчева и Ивайло Киров. Режисьор Недялко Делчев. Вестник „Сливенски НОВИНИ“ предлага по този повод едно интервю с топзвездата на българския театър, кино и музикална сцена Стефан Вълдобрев.

47-годишен. Роден в Стара Загора. Зодия Телец. Стефан Вълдобрев е актьор, автор и изпълнител на песни,композитор, филмов режисьор. Завършва Националната академия за театрално и филмово изкуство в София.В началото на 90-те години става популярен със своите песни, които бързо се превръщат в хитове и му носят много отличия, между тях две награди за най-добър изпълнител на Телевизия ММ. Успоредно с това,той не занемарява актьорската си кариера и участва в представления от различни жанрове, поставени от изтъкнати режисьори на сцените на Народния театър, Театър „Българска армия“, Младежкия театър, Театър „Ла Страда“, Сатиричния театър. Вълдобрев жъне успехи и на полето на театралната и филмовата музика –пише партитурите на над 70 спектакъла и 20 филма, а през 2000 г. получава „Златна роза“ за филмов дебют, за саундтрака към филма „Пансион за кучета“. През 2008 г. композира музиката за филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, който влиза в класациите за „най-добър чуждоезичен филм“ на Американската филмова академия „Оскар“.

В началото на 21 век, Стефан Вълдобрев продължава да играе в значими представления като „Много шум за нищо“, „Братя Карамазови“, „Майстора и Маргарита“, „Комедия на слугите“, „Евридика“, „Хамлет машината“. През 2004 г. получава втора „Златна роза“за най-добра мъжка роля, във филма на Станимир Трифонов „Изпепеляване“.В края на десетилетието се включва в трилогията на Яна Борисова и режисьора Галин Стоев „Малка пиеса за детска стая“, „Приятно страшно“ и „Хората от Оз“. Трите представления на Театър 199 се превръщат в събития за театралния живот на България.

Завършва преди десетина години кинорежисура в Чешката Филмова Академия и работи върху късометражни проекти и телевизионния спектакъл „100 години Тодор Колев“. През 2010 г. дебютира като режисьор с документалния филм „Манчестър Юнайтед от Свищов“, който попада в официалната селекция на най-престижните световни кинофестивали в Амстердам, Торонто, Сараево, Загреб, Варшава, Пазара на Кинофестивала в Кан.

След 10-годишно отсъствие от музикалната сцена, през 2012 г. Вълдобрев събира отново групата, с която работи през 90-те години и започват работа по нов студиен албум.

- Г-н Вълдобрев, при такава заетост, какво Ви мотивира да участвате и в сливенско представление?

- В последните три-четири години аз наистина отказвах доста театрални проекти. Последният, в който се съгласих да участвам, беше „Хората от ОЗ“ в Театър 199. След това навлязох в един етап от моя път, в който реших да приемам работа само над неща, които ми носят радост. Всеки от нас е правил компромиси на млади години и това е нормално и разбираемо. Обаче в един момент си даваш сметка за това колко отговорно нещо е театърът. Ако всички, които участват в създаването на един спектакъл, не са в хармония, ако човек не изпитва радост от срещите с публиката, магията не се получава. Така аз отказах доста предложения,след което,в един и същи месец, се появиха два проекта, които страшно ми допаднаха и единият беше именно този красив текст, с много пластове, с хубави думи и взаимоотношения - „Тектоника на чувствата“. Втората причина беше Недялко Делчев - моят приятел режисьор, с който не сме се срещали на сцената повече от 20 години. Когато се дипломирахме през 1993 г., с нашия клас той направи „Черна дупка“ – едно „култово“ представление, което още се помни. С него обикаляхме дори Македония, защото авторът е македонец. Имаше огромен интерес към този спектакъл, помня как 700 души бяха останали отвън, нямаше билети. След това пътищата ни рязко се разделиха, той започна да се занимава с преподаване. И изведнъж Недялко отново се появи и на мен ми стана много мило. Третата причина е моята прекрасна колежка Стефка Янорова, с която бяхме в един клас, а нашият клас поддържа прекрасни взаимоотношения – събираме се, смеем се, уважаваме се, но рядко имаме професионални контакти. Със Стефка, за тия години откак сме завършили, само в един телевизионен филм снимахме заедно – „Среща“ се казваше. А аз много я харесвам и уважавам като актриса и когато прочетох пиесата, установих, че няма друга българска актриса, която да изиграе тази роля, да я направи по един прекрасен начин и аз да искам да си партнирам с нея. А това, че спектакълът се прави в Сливен, просто додаде глазурата на нещата, защото Сливенският театър е с голяма история. Всеки актьор, като каже Сливен, знае, че тук има възпитана публика, театрални традиции, път в театъра и е престижно да се репетира в този театър. Както в Пловдивския театър, където в момента играя в другата пиеса.

- Вие със Стефка Янорова сте от класа на Крикор Азарян. Какво Ви научи за театъра този голям български режисьор?

- Театърът, като всяко друго нещо, е занаят, с всичките му умения. Професорът много често е говорил за неговите роднини, чийто занаят е бил да правят обувки. Когато един майстор те учи на всичките тънкости на занаята, той подхожда така, че да ги запомниш. Една маса, един стол да направиш, трябва някой да те научи и за това се иска време. Същото е с актьорската работа. Попадаш при най-добрия занаятчия, който започва да те учи на нова азбука, с която трябва да започнеш да пишеш думи и изречения. Като се прибави и Тодор Колев, който на сцената или пред камерата ще ти покаже как се прави, нещата стават перфектни.

- Любовната история, която представяте, казва ли на хората нещо ново за любовта?

- Кой може да каже нещо ново за любовта?... Но тази история е много интересна, защото става дума за едно хищническото отношение към любовта, за едно себеизяждане в любовта. Много интересен е прочитът на Недялко на Ерик-Еманюел Шмит. Това е един много интересен и красив поглед, досега не съм играл в такава посока. Ние и двамата със Стефка сме по-друг тип хора и е голямо предизвикателство да изиграем двама хищници, които се дебнат, минават през различни състояния, постановки, номера, изпитват се един друг. Надявам се този прочит да бъде интересен за публиката.

- Какво е характерно за сливенското представление?

- Мисля, че то е много гледаемо. Историята се проследява в развитие, тя е по някакъв начин филмова, като сериал. Целият екип взехме решение да не се приплъзваме към обслужване на комерсиалността. Мислихме върху това: ще се разбере ли думата „тектоника“? Няма какво да се лъжем, повечето хора няма да я разберат. Не става дума за интелект и познания по география. Просто – сложна дума. И аз се радвам, че проявихме смелостта да не тръгнем към някакво опростенчество. В пиесата се обяснява много добре какво означава разместване на пластовете, тектонични процеси. Много важно беше да не тръгнем да обслужваме появилата се в последните години в българския театър пошлост, да не се плъзнем по външни ефекти, а да говорим за действително сериозни и смислени неща. И още нещо ми се иска да кажа като заговорихме за театъра. Забелязах го и в Пловдив, и тук особено го забелязвам. Искам да обърнем прожектора към хората, които работят вътре в театъра: осветители, озвучители, гардеробиери и пр., хора, които буквално треперят реквизитът да бъде поставен добре до милиметър, да бъде удобен за вземане, да бъде нагласен. Много се впечатлявам, когато видя хора, които си обичат работата. Това е едно от нещата, от които изпитвам радост. Всички знаем какви са заплатите в театъра и че тези хора не го правят за това. Те са част от театъра и без тях този организъм не може да функционира. Иска ми се специално да поздравя всички тук за това прекрасно отношение към работата.

- Какво играете в Пловдив, успоредно със сливенското представление?

- В Пловдив е друга пиеса, от съвременен испански автор – Хуан Майорга се казва, а пиесата му – „Момчето от последния чин“. С нея открихме на 11 септември фестивала „Сцена на кръстопът“ в Пловдив, а с „Тектоника на чувствата“ – Есенния театрален салон в Сливен.

…Стефан Вълдобрев и „Обичайните заподозрени” са една от най-емблематичните групи на съвременната музикална сцена. С тази формация актьорът певец записва култовите албуми “Към”, “Обичам те, мила”, “Революция”, “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, “Пансион за кучета”, “Пропаганда, хромозоми, силикон”, “LIVE”, достигнали общ тираж от над 250 000 копия. “Обичайните заподозрени” са в състав: рок-легендата Иван Лечев, джаз /етно/ рок виртуозът Стоян Янкулов, топбасистът Веселин Веселинов-Еко и китаристът Мирослав Иванов.

Последната изненада, която поднесоха на меломаните Стефан Вълдобрев и „Обичайните заподозрени”, е дългоочакваният им нов албум “10 ½” и сингълът “По-полека”, който е първата песен от албума и определя цялостното му звучене – мажорно, позитивно, забавно.

- Публиката много се интересува от музикалните Ви занимания, какви са те в последно време?

- С „Обичайните заподозрени“ премина едно турне, което надхвърли и най-смелите ни очаквания. Навсякъде беше пълно с хора, аз виждах очите им – това бяха духовни хора, които са дошли да споделим смисъла на текстовете, на музиката, хора, които знаят защо са там, които са довели и децата си. На всеки от концертите виждах три-четири поколения, които се зареждат и зареждат и нас с голяма любов и ни карат да се чувстваме специални. Концертите ни бяха като шампанско, като празник, два часа рокендрол, пеене, танци. С групата, с която сме вече 24 години заедно, издадохме последния си албум „10 и половина“ в три тиража и вече мислим за нов четвърти тираж. А песента „По-полека“ стана „хитът на лятото“. Стартирахме в „Маймунарника” в София – в сърцето на Борисовата градина, последният концерт беше в Летния театър в Пловдив, разбира се, минахме по всички възможни морски барове, със сцени буквално на пясъка, хората пяха с нас на 5 метра от морето, всичко се случваше, както се пее в песента: „Барът е до морето и морето е до бара“, беше прекрасно и страшно зареждащо турне.

- Усещам, че с еднаква любов говорите и за театъра, и за музиката…

- Не ги деля, не отдавам предпочитание на някое от тях, няма как, не може да стане, те са ме съпътствали от тийнейджърските ми години. От 15-годишен се занимавам с това – пишех поезия, правех музика върху нея и същевременно играех в самодеен театър в Стара Загора. И това правя от тогава досега, просто сега вече го правя професионално.

- В най-близък план, какво Ви предстои?

- Аз винаги имам в главата си проекти и намерения, но никога не говоря за тях предварително. Може би ще е нещо, свързано с киното, с документалното кино.

- След разместването на пластовете, след уроците от „Тектоника на чувствата“, какво бихте казали на Вашата публика?

- Ами, в тези години на връхлетялата ни консуматорска вахканалия и алчност, на телевизионна форматност и смилаемост – да не се предават. Защото всичко това е направено с цел да направят от всички нас хора, които не мислят. Моята молба е да продължават да мислят. И да чувстват. Не е човешко това темпо, това ежемесечно ъпдейтване на телефона и компютъра, тази всеядност. Да мислят за основните, за базисните неща и да не се поддават. Това ще отмине, то не може да продължи вечно. Накрая, да си пожелаем да се срещаме по-често и да си разменяме смисъл и енергия.

Разговора води: Щилияна Василева

 
 

Copyright © 2008-2018 Сливенски новини | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев